Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Каквото и да беше, примирение или апатия, във всеки случай бях свикнал да мисля за смъртта като за природна закономерност, която не щади никое живо същество. Философствувах, трупах в съзнанието си всевъзможни доводи в полза на тази закономерност, за да се утешавам, че всичко тленно е обречено на смърт. В тази война милиони млади хора като мен бяха умрели и умираха по бойните полета, защо да крещя, мислех си, защо да се гърча като червей пред неизбежното? Какво значение има кога ще умра, сега, след десет или след сто години? Въпросът бе да свикна с мисълта, че когато и да дойде смъртта, пак ще се страхувам от нея. Разбира се, с тази софистика съвсем не успях да преодолея страха си, но поне успях, както ми се струваше, да застана лице с лице срещу неизбежното без малодушие и хленч.
От книгите, които бях прочел дотогава, бях разбрал, че и най-проникновените автори не успяват да изразят напълно със словото си човешките мисли и чувства. Винаги имах какво да добавя с въображението си след прочетеното, а навярно и с всички читатели е така. Словото е безсилно да изрази напълно сложните и неуловими движения на сърцето и ума, те могат само да се изпитат и помислят. Като е така, как мога аз да изразя с бедното си слово това, което изпитвах след срещата си с Нуша. Бях изпълнен и преизпълнен с нея, ето това е. Тя бе моят нов живот, моето прераждане. Всичките ми софистични брътвежи за примирение със смъртта изчезнаха яко дим. У мен се надигна бунт против самата природа и нейните извечни закони. Не е ли природата сляпа сила, която създава, за да унищожава? Не можех да се примиря с нейната аморалност, инстинктът ми за живот изригна като вулкан и изгори с лавата си унинието и примирението ми. Сутрин правех гимнастика, разхождах се с часове из полето, ядях като вълк. Стоян ми бе осигурил силна храна — мед, масло, прясно месо, — а Кичка ми готвеше. Всеки ден на обед и вечер се хранех у тях под навеса на хамбара, имах ядене и у дома си. След обяда и вечерята отивах в читалището да слушам новините. Властите отдавна бяха сложили печат на скалата на радиоапарата, но вездесъщият Иван Шибилев и на това бе намерил лесното.
След официалните новини, когато другите си отиваха, аз, Стоян и още няколко души оставахме в читалището, Иван Шибилев снемаше задния капак на радиоапарата, бърникаше някакви механизми и намираше съветска радиостанция, най-често Москва. И от нашето радио се разбираше ясно, че немците отстъпват панически по всички фронтове на изток и на запад, ала ние искахме да слушаме руска реч, ударите на кремълския часовник, тържествения глас на Левитан. Тръпки ни побиваха, когато този глас съобщаваше, че съветските войски само за пет дни са разкъсали вражеската отбрана на повече от петстотин километра и са освободили над хиляда селища. Представяхме си съветската армия като жива лавина, която унищожава всяка съпротива по пътя си, не можехме да сдържим радостта и възторга си и запявахме „Широка страна моя родная“ или друга съветска песен.
След излизане от читалището Стоян винаги ме изпровождаше до къщата на Анани. Още първата вечер забелязах, че докато вървяхме нататък, тонусът му, както се казва, рязко спада. Мълчеше или говореше за незначителни неща, сякаш преди малко не бяхме ликували от победоносния ход на Съветската армия и не бяхме пели песни. Очевидно къщата на Анани всеки път му напомняше за категоричния ми отказ да се лекувам в санаториум и това помрачаваше настроението му. Долавях обаче, че все още се надява усамотението и съжителството ми с безносия да ме угнетят и пропъдят от тази къща. Преди да си кажем лека нощ, заставаше за минута пред мен и тогава виждах как очите му заблестяват в мрака, чувах как сподавя в гърдите си дълбока въздишка. Имах чувството, че повишеното ми настроение, от една страна, го радва, а от друга, го смущава и дразни като проява на лекомислие. Искаше да ме запита за нещо, ала не смееше. Сам, изглежда, разбираше, че въпросите му ще бъдат неприятни за мен, а беше обещал да щади спокойствието ми. Не бе трудно да се досетя какво иска да узнае — докога ще се завирам в този джендем и дали съм се срещал с Нуша Пашова. Ако бе ме запитал, щях да му отговоря, че съм дошъл в този джендем не да дочакам смъртта си, както записах по-горе, а да дочакам оздравяването си, и че с Нуша не съм се срещал, но я очаквам и наяве, и насън. Но той мълчеше и така между нас за пръв път легна тайната на несподелени мисли и чувства.