Хайка за вълци

— Не мога да повярвам на очите си.

— Ако бяхте ме потърсили у дома, нямаше да ме намерите — казах. — Не живея вече там.

— Аз пък си отрязах косата — каза тя и свали сламената шапка от главата си. — Мама много ми се кара, казва, че приличам на кокона. Много ли съм смешна така? — тя погледна към близката могила и лицето й придоби толкова възторжено изражение, сякаш пред нея стоеше нещо безкрайно примамливо. — Знаете ли, че никога не съм се качвала на могила? В землищата на всички села наоколо има могили, само в нашето няма. Искате ли да се качим горе и да погледаме отвисоко?

Нуша остави велосипеда си в храстите и тръгна по тясната пътечка към могилата. Потичваше пред мен, размахваше сламената си шапка и аз усещах нежния полъх на въздуха, наситен с уханието на разцъфнали слънчогледи, гледах как тъмнокестенявата й коса пречупва слънчевите отблясъци и се пилее по раменете й. Могилката не бе по-висока от двадесет метра, но сред равнината изглеждаше внушителна като малка планина, обрасла с диви разноцветни треви и храсти, спотаила в девствените си недра исторически тайни на нашата земя. На върха имаше малка полянка с избуяла трева и пирамидка от прогнили греди, останки от някогашна триангулачна кула. Качихме се на пирамидката и погледнахме на всички страни. В далечината въздухът бе прозрачен и застинал, виждаха се всички съседни села, виждаше се и далечната окръжност на хоризонта, където изпепелената синева на небето и земята се докосваха в тънка права линия. Вечерният ветрец, както винаги по това време на деня, подухваше от запад, къдреше на сребристи вълни злачния простор и ни потапяше в илюзията за море. Но то не бе илюзия. Аз наистина усещах и виждах как могилата се люлее като кораб и това люлеене вливаше в душата ми сладостен шемет.

Нуша каза, че й се вие свят, и слезе на земята. Слязох и аз и седнахме върху избуялата трева с лице към селото. То се виждаше от край до край, потънало в зеленината на широките дворове, обградени с трънени плетища и едри, недодялани камъни. Къщите сякаш играеха на криеница в тази зеленина, някои поглеждаха с едно око, други показваха комините си или късче от сивите си старовремски керемиди, само училището и църквата стояха в цял ръст сред мегдана и гледаха света с открити светлопортокалови лица. Тук и там от комините се виеха тънки струйки дим и това показваше, че старите жени започват да приготвят вечеря за жетварите, които след час или два щяха да се завърнат от нивите. Нуша седеше до мен, както седят младите жени, с опъната до глезените пола и пъхнати ръце под коленете, рееше поглед в далечината и леко се полюляваше на две страни, както правят децата, когато си мислят за нещо свое и хубаво. И на мен ми бе хубаво, а и всичко наоколо бе хубаво, както никога досега. Нушиното лице бе озарено от тиха радост, на устата й всеки миг щеше да разцъфне усмивка и ето че тя се засмя като на себе си с тънък звучен глас, който изпълни цялата природа и изтръгна от нея някакво тихо ехо.