Хайка за вълци

В детството се страхувахме да минаваме покрай тази къща. В нея бе живял някой си Милан Манасев с жена си, другоселец и конекрадец, личност тъмна и опасна за нашите доморасли и улегнали хора. Една сутрин Милан Манасев и жена му били намерени заклани, вероятно от румънски контрабандисти, с които са имали работа. След тяхната смърт къщата запустяла и се превърнала в онова тайнствено място, каквото има във всяко село. Тя бе населена от всички тайнствени сили на народното суеверие — караконджули, самодиви и всякакъв вид зли духове, — които мнозина бяха видели с очите си. Видели бяха и Манасев, и жена му да стоят нощем на покрива на къщата, да играят хоро на двора, облечени в бели дрехи, да преследват по улиците закъснели хора или да колят забравен в полето добитък. По-късно Анани се бе заселил в къщата, за да изкупва в самота греховете на младостта си, а аз отивах при него да дочакам смъртта си.

Каруцарят, който Стоян бе наел да ме откара до автобусната спирка, натовари багажа ми и го пренесе в новото жилище. Малка масичка с разклатени крака, дървен креват, юрган, газена лампа и книги. Те бяха много, стотици томове, опаковани в хартия и завързани с канап. Докато учех в гимназията и университета, най-голямата ми грижа бе да си набавям книги. Колкото пари бе успял да ми изпрати Стоян през тези оскъдни години, колкото бях спечелил сам от работата си по ресторанти и други места, всичките бях ги изхарчил за книги. Наредихме багажа в стаята и излязохме на чардака. Стоян бе мълчалив през цялото време, потиснат и огорчен от решението ми да остана тук, мълчеше и сега. В гърдите ми се надигна спазъм на кашлица. Още от София си бях намерил плоска металическа кутийка, която носех в джоба на сакото си, извърнах се настрани и изхрачих в нея кръв. Кашлицата бе дълбока, из дъното на дробовете ми, и при всеки напън пред очите ми се появяваха искри. Когато свърши всичко, скрих кутийката в джоба си и тогава видях, че Стоян плаче. Стоеше в профил към мен, като че наблюдаваше нещо над върховете на дърветата, изпънат като струна от усилие да се овладее. От очите му бликаха сълзи, събираха се на едри капки под брадичката и падаха на гърдите му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и целият тръпнеше от напрежение. Чувствувах се виновен, задето му причинявам страдание, ала не можех да отменя решението си. Чувствувах се в същото време и някак горд и окрилен, защото за пръв път го виждах да плаче, а плачът му бе мъжки плач, избухнал из дълбините на братското му сърце. Разделихме се мълчаливо. Той се извърна назад, мина зад гърба ми и слезе на двора.