Снежен крах

Вик, фамилия неуточнена. Ако все още съществуваше такова нещо като данък общ доход, то всяка година, когато Вик си попълва данъчната декларация, в графа „професия“ щеше да попълва „снайперист“. В класически снайперистки стил Вик е сдържан и ненатрапчив. Въоръжен е с дълго едрокалибрено оръжие с монтиран отгоре му обемист механизъм — там, където обикновено се намира телескопичният мерник, ако Вик не беше сред водещите в професията. Точната природа на това приспособление не личи от пръв поглед, но Хиро предполага, че това е изключително прецизен сензор с две фини пресичащи се линии в средата. Спокойно може да се предположи, че Вик носи скришом допълнителни малки оръжия.

Елиът Чънг. Елиът навремето бил шкипер на кораба „Коулуун“. В момента се преориентира към нова професия. Елиът е израснал в Уатс и когато заговори английски, говори като черен. В генетично отношение е стопроцентов китаец. Говори гладко и бял, и черен английски, както и кантонски диалект, таксилинга и малко виетнамски, испански и мандарински китайски. Елиът е въоръжен с револвер „Магнум 44“, който на „Коулуун“ носеше „единствено заради камбалата“ — т.е. го използваше, за да застрелва камбалите, преди пасажерите да ги изкарат на борда. Камбалите стават много едри и понякога се бъхтят толкова яростно, че като нищо могат да убият уловилите ги хора. Затова е благоразумно да им пуснеш няколко куршума в главата, преди да ги извлечеш на борда. Това е единствената причина, поради която Елиът носи оръжие — за останалите защитни нужди на „Коулуун“ се грижеха членове на екипажа, специалисти тъкмо по това.

„Рибешкото око“. Това е мъжът със стъкленото око. Той се идентифицира само с прякора си. Въоръжен е с голям и тлъст черен куфар.

Куфарът е с масивна конструкция и вградени колела и тежи някъде между сто трийсет и пет кила и един тон, както открива Хиро, докато се опитва да го премести. Теглото му превръща обикновено плоското дъно на спасителния сал в сбръчкан конус. Към куфара върви и забележителна добавка: гъвкав, близо осем сантиметра дебел кабел, или маркуч, или кой го знае какво, дълъг към два метра, който излиза от единия ъгъл, стеле се по огънатия под на сала и се влачи във водата. Това тайнствено пипало завършва с метална буца, горе-долу колкото кошче за боклук, но така фино скулптирана с толкова много тънки перки и витла, че повърхнината му сигурно е колкото щата Делауеър. Хиро е видял това нещо извън водата само за няколко хаотични мига, докато го пренасяха на сала. Тогава то беше нажежено до червено. Оттогава се спотайва под повърхността, сивкаво, невъзможно е да го разгледаш ясно, защото водата около него постоянно ври и кипи. Парни кълба колкото юмрук се сливат сред фракталната му плетеница от нажежени перки и бъхтят океанската повърхност безспир, по цял ден и цяла нощ. Безсилният сал, плацикащ се из северния Тихи океан, изпуска огромна, разрастваща се парна струя също като Железния кон, пухтящ с пълна пара над Континенталния вододел. Нито Хиро, нито Елиът споменават и дори не забелязват вече очевидния факт, че Рибешкото око пътува с малък, компактен източник на ядрена енергия — почти със сигурност с радиотермални изотопи като онези, които захранват Плъховете. Щом Рибешкото око отказва да забележи този факт, ще е невъзпитано от тяхна страна да го изтъкват.