Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
Свитъкът, като всяко друго видимо нещо в Метавселената, е компютърна програма. Той съдържа някакъв код, описващ как изглежда, за да знае компютърът ти как да го нарисува, и програми, които управляват разгъването и навиването му. А освен това някъде навътре в себе си съдържа и ресурс, пакет от данни — дигиталната версия на вируса Снежен крах.
След като вирусът е извлечен и изолиран, за Хиро вече е лесно да напише нова програма, която нарича СнягСкан. СнягСкан е „лекарство“. Това ще рече код, който предпазва системата на Хиро — както хардуера, така и, както се изразяваше Лагос, биоуера — от дигиталния вирус Снежен крах. След като Хиро го инсталира в системата си, той постоянно ще сканира идващата отвън информация за данни, съвпадащи със съдържанието на свитъка. Ако забележи подобна информация, ще я блокира.
В Плоскоземия има и още работа за вършене. Хиро го бива по аватарите и затова си написва невидим аватар — само защото в тази нова и опасна Метавселена той може да се окаже полезен. Лесно е да го направиш — лошокачествено, и изненадващо завързано да го направиш качествено. Почти всеки може да ти напише аватар, дето на нищо не прилича, но използването му ще доведе до много проблеми. Някои имоти в Метавселената — включително „Черното слънце“ — изискват да знаят колко е голям аватарът ти, за да преценят дали ще се сблъскаш с друг аватар или с някаква пречка. Ако им дадеш отговор „нула“ — и направиш аватара си безкрайно малък — или ще предизвикаш срив на това място, или ще го накараш да мисли, че нещо никак не е наред. Ще бъдеш невидим, но където и да отидеш в Метавселената, ще оставяш след себе си километрична диря от хаос и разруха. На други места невидимите аватари са незаконни. Ако аватарът ти е прозрачен и не отразява никаква светлина — те най-лесно се пишат — ще бъде разпознат незабавно като незаконен и алармата ще гръмне. Той трябва да бъде написан по такъв начин, че другите да не го виждат, но софтуерът на местата да не разбира, че е невидим.
Има около стотина подобни дребни трикове, които Хиро не би знаел, ако през последните две години не се беше занимавал с програмиране на аватари за хора като Виталий Чернобил. Да напишеш наистина добър невидим аватар, като почнеш от нищото, отнема много време, но за няколко часа той успява да създаде такава чрез рециклиране на части от стари проекти, останали в компютъра му. Така обикновено го правят хакерите.
Докато се занимава с това, се натъква на стара папка с транспортен софтуер. Останала е от първите дни на Метавселената, преди да направят Монорелсата, когато единственият начин на придвижване беше да ходиш пеш или да напишеш програма, симулираща превозно средство.
В началото, когато Метавселената представляваше гладка черна топка, това беше тривиална задачка. По-късно, с появяването на Улицата, когато хората започнаха да си строят къщи, стана по-сложно. На Улицата можеш да преминаваш през хорските аватари, но не и през стените. Не можеш да влизаш в частен имот. Не можеш и да минаваш през други превозни средства или през постоянни постройки на Улицата като Портовете или подпорите, поддържащи монорелсовата линия. Ако се опиташ да се сблъскаш с гореизброените неща, няма да умреш, нито ще те изхвърлят от Метавселената — просто ще замръзнеш на място като тичащ анимационен герой, размазал се в бетонна стена.
С други думи, когато Метавселената започна да се пълни с препятствия, задачата за високоскоростно пътуване през нея изведнъж стана по-интересна. Маневреността стана актуална. Размерът — също. Хиро, Дей5ид и останалите започнаха да се преориентират от огромните чудати возила, които в началото предпочитаха — Викториански къщи на танкови вериги, океански лайнери на колела, километрични кристални сфери, пламтящи колесници, теглени от дракони — към малки, маневрени превозни средства. Най-вече мотоциклети.
Превозното средство в Метавселената може да бъде бързо и пъргаво като кварк. Няма физични закони, за които да се тревожиш, няма ограничения за ускорението, няма съпротива на въздуха. Гумите никога не стържат, спирачките никога не заяждат. Единственото, което не може да се промени, е времето за реагиране на потребителя. Затова, докато препускаха с най-новия си мотоциклетен софтуер и си устройваха състезания в централната част на Мак 1, те не се тревожеха за капацитета на двигателите. Тревожеха се за потребителския интерфейс — уредите, даващи възможност на мотоциклетиста да прехвърли реакциите си в машината. Да я управлява, ускорява и да натиска спирачки възможно най-бързо. Защото, когато караш с група мотоциклетисти из пренаселено място с такава скорост, вземеш, че се нахакаш в нещо и изведнъж скоростта ти падне до нула, зарежи, че ще настигнеш другите. Една грешка, и край с тебе.