Снежен крах

Докато един ден не вдига поглед от големия казан с риба и не вижда пред себе си гърдите на някакъв тип. А когато проследява гърдите му нагоре до шията, а шията чак до лицето, вижда там черни очи, втренчени зад гърба й, точно над тезгяха.

На челото му пише нещо: НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ. Което си е страшничко. И секси също. Това му придава някаква романтичност, неприсъща на никой друг от тези хора. Бе очаквала Салът да е мрачно и опасно място, а вместо това се оказа нещо като местоработата на майка й. Този пич е първият човек, когото вижда на Сала, на когото сякаш наистина тук му е мястото.

Той също поглежда надолу. Изглежда невероятно просташки. Макар и да има дълги, засукани мустаци, това не разкрасява кой знае колко лицето му. Изобщо не подчертава чертите му.

— Ти по бълвочите ли си падаш? Една или две рибешки глави? — пита го тя и разклаща живописно черпака. Винаги говори гадости на хората, защото никой не я разбира какво му говори.

— Каквото предлагаш, го вземам — отговаря типът. На английски. С отривисто произношение.

— Нищо не предлагам — тросва му се тя, — но щом искаш да стърчиш там и да пасеш, хубаво тогава.

Той стърчи и пасе за малко. Достатъчно, че хората по-назад на опашката да се изпружат на пръсти, за да видят какъв е проблемът. Но когато забелязват, че проблемът е точно този индивид, те бързо-бързо се отпускат на ходилата си, прегърбват се и сякаш се сливат с масата от воняща на риба храна.

— Какво има днес за десерт? — пита типът. — Нещо сладичко за мен ще има ли?

— Ние не вярваме в десерта — отсича Уай Ти. — Десертът е шибан грях, не си ли спомняш?

— Зависи от културната ти ориентация.

— О, така ли? А ти към коя култура си ориентиран?

— Аз съм алеут.

— О, така ли? Тия не съм ги чувала.

— Защото ни прецакаха — казва големият страшен алеут. — По-зле от всички народи в историята на света.

— Съжалявам — казва Уай Ти. — Та, такова, да ти сипвам ли риба, или ще си стоиш гладен?

Едрият алеут се вторачва в нея. После врътва глава и казва:

— Хайде, давай да се измитаме оттук.

— Какво? И да изпусна тая готина работа?

Той се ухилва до уши.

— Мога да ти намеря по-хубава.

— И с дрехи ли ще я работя тая твоя работа?

— Хайде, да тръгваме — казва той и очите му я изгарят. Тя се опитва да пренебрегне внезапното парещо напрежение, нахлуло между краката й.

Тръгва подир него през столовата към дупката, през която се минава в трапезарията. Гадната бабушка-началничка се дотътрузва иззад тезгяха и почва да й крещи на някакъв неразбираем език.

Уай Ти се извръща назад. Усеща как чифт едри длани се плъзват по хълбоците й и се мушват под мишниците й. Тя притиска ръце до тялото си в опит да ги спре. Но не успява — дланите се вдигат още по-нагоре и продължават да се вдигат, да се издигат във въздуха, повлекли и нея. Едрият мъж я мята на тезгяха все едно е тригодишно дете, и я настанява до себе си.