Цялото кралско войнство

На улицата Шефа се колебаеше на тротоара до колата. После каза:

— Вие се качвайте, аз ще вървя пеша.

И той тръгна към центъра покрай олющената къща на Адъм, покрай малката бакалница, пансионите и набързо струпаните къщурки.

Когато влязох в колата и седнах до Захарчо на мястото на Шефа, в къщата гръмна музика. Прозорецът беше отворен и тя се носеше по цялата улица. Адъм бъхтеше пианото с всички сили и то гърмеше в нощната тишина като Ниагарския водопад.

Подкарахме надолу по улицата и подминахме Шефа, който вървеше с наведена глава и дори не ни забеляза. Излязохме на една от хубавите улици и се понесохме под свод от дървета, чиито новопокарали листа изглеждаха ту черни на фона на небето, ту светли, почти белезникави в светлината на уличните лампи. Музиката на Адъм не достигаше вече до ушите ни.

Аз се отпуснах на облегалката, затворих очи, оставих се на мекото полюшване на колата и се замислих за срещата между Шефа и Адъм, които толкова време разговаряха очи в очи в стаята. Никога не бях очаквал да видя такова нещо. Но ето че то се случи.

Аз бях открил истината, бях я изровил от пепелта, от бунището, от боклука, от гробищата и бях изпратил това късче истина на Адъм Стантън. Не можех да прекроя тази истина така, че тя да се покрие с неговите идеи и представи. В такъв случай той ще трябва да преобрази своите идеи и представи така, чете да се покрият с истината. Така смятаме ние, историците. Истината дава свобода на човека.

Опрял глава на облегалката, мислех си за Адъм и за истината. И за Шефа и за неговите схващания за истината. За доброто. За справедливостта. Полюшван от кадилака, питах се дали той вярва в думите си. Той каза, че доброто се създавало от злото, защото нямало от какво друго да се създаде. Да, той вече беше сътворил някакво добро от злото. Болницата. Болницата „Уили Старк“, която ще стои и тогава, когато Уили Старк отдавна ще е изгнил в гроба. Както бе казал самият той. Добре, щом Уили Старк е убеден, че доброто винаги се създава от злото, защо се лютеше толкова, когато Тайни искаше да направи една съвсем логична сделчица около договора за болницата? Защо кипеше толкова само за това, че Злото с марка „Тайни“ може да се смеси със суровия материал, от който той се готви да създаде някакво Добро! „И ти ли не разбираш? — викна ми тогава Шефа и ме хвана за ревера. — И ти ли не разбираш? Аз строя най-хубавата болница в страната, най-хубавата в света и няма да допусна мижитурки като Тайни да се месят в тая работа. Ще нарека болницата «Уили Старк» и тя ще стои, когато аз отдавна ще съм в гроба, и ти ще си в гроба, и всички тези песоглавци ще са в гроба…“ Тук куцаше нещо. Нямаше никаква логика. Някой път ще трябва да попитам Шефа за това.

Веднъж пак го бях питал нещо, само че по друг повод. В онази вечер, когато замисленото от противниците му съдебно преследване хвръкна във въздуха. Вечерта, когато огромната тълпа, — стекла се в града, се беше събрала на моравата пред Капитола и тъпчеше лехите под статуите на хора със сюртуци, кожени гащи и саби — хора, които вече бяха История. Когато от високия тъмен вход на Капитола в ослепителната синкава светлина на прожекторите излезе Уили Старк и пристъпи към трибуната горе на площадката, като оглеждаше бавно народа и примигваше срещу светлината. Той се възправи там, в пространството от камък, изглеждайки самотен и изгубен при тази каменна грамада, която се издигаше зад гърба му. Стоеше там и примигваше. Неспирните възгласи на тълпата: „Уи-ли, Уи-ли, ис-ка-ме Уи-ли!“ — стихнаха при появата му. Той чакаше и за няколко секунди се възцари мъртва тишина. После тълпата ревна изведнъж. Уили изчака доста, преди да вдигне ръка да я успокои. След това ревът стихна, сякаш под натиска на бавно спускащата се ръка.