Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
От съседен коридор излезе жена на същата възраст като господин Причърд. Носеше бяла униформа и бе прибрала снежнобялата си коса в кок, пристегнат със сребърни игли. Имаше обло, симпатично лице и ясносини очи и ни поздрави със същия акцент като съпруга си. Татко ми беше казал, че е британски.
— Младият господар Върнън е при влакчетата си — каза ни тя. — Би желал да се присъедините към него там.
— Благодаря ти, Гвендолин! — каза г-н Причърд. — Ако бъдете така любезни да ме последвате, господа?
Той тръгна по коридор, от двете страни на който имаше още стаи, а ние побързахме да го последваме. Беше ни ясно, че в това имение може да се пъхнат няколко къщи с размера на нашата и въпреки това да остане достатъчно място и за голям хамбар. Г-н Причърд спря и отвори чифт високи врати, а ние чухме тъничкия писък на локомотивна свирка.
И ето ти го Върнън, гол като в деня, когато е излязъл от майчината утроба. Беше се навел напред и разглеждаше нещо, което държеше близо до лицето си, а пред нас се разкриваше живописна гледка към задната му страна.
Г-н Причърд си прочисти гърлото. Върнън се обърна с локомотивче в ръка и се усмихна толкова широко, че се притесних да не му се цепне лицето.
— О, ето ви и вас! — възкликна той. — Влизайте!
Така и сторихме. В стаята нямаше мебели, а само една голяма маса, на която влакчета-играчки препускаха през зеления пейзаж на миниатюрни хълмове, гора и малко градче. Върнън почистваше колелцата на локомотивчето с четка за бръснене.
— Прах по релсите — обясни. — Ако се натрупа, целият влак може да катастрофира.
Гледах терена на влакчетата с чиста почуда. Седем композиции се движеха едновременно. Малките стрелки се местеха автоматично, малките семафори примигваха, малките колички стояха на малки железопътни прелезчета. Из зелената гора стояха като поръсени юдови дървета с червени листа. Малкото градче имаше къщи като кибритени кутийки и сгради, боядисани така, че да изглеждат от тухли и камък. В основата на централната улица стоеше готическа постройка с купол — сградата на общината, от която бях избягал от кмета Суоп. Пътища се виеха между извисяващите се хълмове. Мост пресичаше река от боядисано в синьо стъкло, а отвъд града имаше голямо, обло, оцветено в черно огледало. Саксън Лейк, досетих се. Върнън дори беше боядисал брега в червено, за да представи червените скали там. Видях бейзболното игрище, плувния басейн, къщите и улиците на Брутън. Имаше дори една шарена като дъгата къща, построена на предполагаемия край на „Джесъмин Стрийт“. Намерих Шосе 10, което минаваше по протежение на гората, отвъд която се простираше Саксън Лейк. Търсех една конкретна къща. Да, там беше, с размера на нокътя на палеца ми — къщата с лошите момичета на г-жа Грейс. Сред гористите хълмове на запад, между Зефир и намиращия се извън картата Юниън Таун, имаше обла следа от изгорено, където някои от малките дървенца бяха почернели.
— Нещо е горяло тук — забелязах.
— Там падна метеорът — заяви Върнън, без дори да погледне нататък.
Той духна в колелцата на локомотива — гол двойник на Изумителния Колосален човек. Намерих „Хилтоп Стрийт“ и нашата къща на ръба на гората. След това проследих достолепната крива на „Темпъл Стрийт“ и ето го там шперплатовото имение, в което се намирахме в момента с баща ми.
— Ти си тук вътре, Кори. И двамата ви има… — Върнън махна с ръка към една кутия за обувки, поставена близо до купчина вагончета, разглобени релси и жички. Върху нея с черен пастел бе написано ХОРА. Вдигнах капака и надникнах към съдържанието — стотици мънички хора-играчки с щателно боядисани плът и коса. Никой от тях нямаше дрехи.
Едно от движещите се влакчета издаде висок, подобен на чуруликане писък. Друго бе теглено от парен локомотив, който издишаше кръгчета дим с размера на парче чипс. Слисан, татко обиколи гигантския, сложен пейзаж.
— Всичко е тук, нали? — попита. — На Поултър Хил дори има надгробни камъни! Господин Такстър, как сте постигнали всичко това?
Върнън вдигна глава от работата си.
— Аз не съм господин Такстър — уточни, — аз съм Върнън.
— О. Ами добре. Върнън значи. Та как направи всичко това?
— Не за една нощ, това е сигурно — отвърна Върнън и се усмихна отново. От разстояние лицето му изглеждаше момчешко, отблизо обаче се виждаха криволиците на бръчките около очите му и две дълбоки линии, обхванали в скоби устата му. — Направих го, понеже обичам Зефир. Винаги съм го обичал. Винаги ще го обичам… — той погледна към г-н Причърд, който стоеше търпеливо до вратата. — Благодаря, Сирил. Свободен си. О, почакай. Г-н Макенсън наясно ли е?