Град на остриета

Твърдината се надига или изниква във въздуха, извисява се на хълма пред нея подобно на корал, растящ в дълбините — великанско, извито, настръхнало от зъбери здание в лунната светлина. Прилича и на вкаменелости, и на слонски бивни, чуждо съчетание от кости и дантели с чудати, напомнящи за морето отвори, всичко се проточва нагоре към една тънка висока кула в средата, забило се в небето бяло острие. А на върха му… прозорец ли е това?

Малагеш се взира в прозореца. Светлината в него примигва отляво надясно, като че някаква фигура крачи там.

— Значи имало някой вкъщи — мърмори Малагеш. — Страхотно.

Но остава въпросът „Кой?“.

Тя се затичва към хаотичната основа на зданието, препълнена с криволици, арки и изтъняващи нагоре колони. Вместо пясък под краката ѝ вече има камък, може и да е мрамор. Гладки твърди стъпала се спускат в недрата на градежа и преминават в дълъг тунел. Малагеш се оглежда, преди да влезе, не може да не мисли за това, че е изпъкващо червено петно, а всичко тук е с цвят на слонова кост. Но наоколо май е пусто.

Не ѝ е ясно какво търси тук. Чоудри не ѝ е помогнала, Бдящата — още по-малко. Но трябва да има нещо вътре, ако ще да е Воортя или нейна сянка. Само че какво да прави, когато я намери?

Озовава се в подобие на двор и вижда около себе си плетеница от стълби. Толкова са много — и нагоре, и надолу, някои дори настрани, — че се сливат пред очите ѝ. За миг ѝ се струва, че пак е попаднала в Баликов. Но по-важното е, че не вижда никого на стълбите. И тук е сама.

„Нещо не е наред“ — казва си Малагеш. Все пак това е проклет дворец. Къде са прислужниците и всички останали? Кой живее тук? Кой работи тук?

Стиска устни, избира си стълбата, която наглед стига най-високо, и тръгва по нея.

Времето сякаш е рехаво на това място, затова тя не знае дали се е катерила по стъпалата няколко минути или няколко часа, минава от една зала с оттенък на слонова кост в друга, спира пред всяка да провери ъглите. Краката ѝ вече наболяват и натежават. Усеща се като след изкачване на цяла проклета планина.

Накрая стига до прозорец, висок и продълговат. Обрамчен е с резбовани орнаменти, които приличат повече на израстъци по коруба. Но тя спира, наднича и вижда…

— Велики адове… — мърмори Малагеш.

Целият Град на остриетата се е ширнал под нея, същинска гора от сгради и статуи, улиците мънички и нищожни в подножията им. Но на тези улици и проходи и покрай каналите има неизброими хиляди пазители, може и да са милиони — повече хора, ако заслужават да се наричат така, отколкото някога е виждала събрани на едно място.

Тя обаче вижда и къде свършва Градът на остриетата, къде бледите брегове се спускат в тъмното море. А в морето забелязва нещо… особено. По повърхността му са струпани дълги тесни силуети с необичайни очертания, в единия край стърчат копия и други остриета, в средата се издига висок дебел прът.