Империя на бури

Спътниците им не се бяха досетили как точно бяха надвили илкените, не подозираха колко трудни бяха за убиване, както и че никой смъртен не можеше да унищожи дори един, камо ли четири. Ник и Омбриел избягваха двама им с Елида и само предпазливите им, изучаващи погледи край вечерния лагерен огън разкриваха, че още се мъчеха да проумеят кой и какво бе той.

Елида също странеше от него. Досега не им се беше отдала възможност да опънат палатките си, защото гледаха да се отдалечат колкото може повече от предишния си лагер, но тази вечер, скътани на сигурно зад стените на един малък град в равнината, трябваше да споделят стая в евтината странноприемница, за която на Моли й се беше откъснало от сърцето да плати.

Трудно му беше да не наблюдава как Елида оглежда града, странноприемницата – изпитателното око, с което преценяваше всичко, нотките на изненада и озадаченост, които понякога прекосяваха лицето й.

Лоркан поддържаше крака й стабилен с помощта на тънка струйка магия. Тя не обелваше нито дума по въпроса. И понякога тъмната му, смъртна магия докосваше нещото, което носеше – подаръка на умираща жена към една необуздана жена асасин, – и се дръпваше уплашено.

Лоркан не бе настоявал да го види от онази нощ, макар че доста време размишляваше какво би могла да къта от Морат. Нашийниците и пръстените вероятно бяха само малка част от гнусните му тайнства.

Белотрън и кралицата кучка не подозираха за съществуването на илкените, както и навярно за повечето ужаси, за които Елида му бе споделила. Питаше се какво ли би причинила на тварите една стена от див огън; дали илкените не бяха подготвени за арсенала на Елин Галантиус. Ако Ераван беше достатъчно умен, вероятно беше намислил нещо.

Докато другите се отправяха с грохнали стъпки към занемарената странноприемница в търсене на храна и почивка, Елида каза на Моли, че отива да се разходи по брега на реката, и пое по калдъръмените улици. И макар стомахът му да къркореше от глад, Лоркан закрачи след нея – все пак трябваше да пази красивата си съпруга в град, пропаднал още преди десетилетия. Несъмнено заради упоритото пътно строителство на Адарлан из целия континент, както и поради факта, че градът бе останал далеч от всички важни артерии, минаващи през околните земи.

Гръмотевичната буря, която бе доловил, че се заражда на хоризонта, се тътреше към каменния град, чиято светлина постепенно се менеше от златиста в сребриста. До няколко минути лепкавата влажност на въздуха бе прокудена от приятна хладина. Лоркан остави Елида да извърви три пресечки сама, преди да се изравни с нея.

– Ще вали – отбеляза той.

Тя приплъзна празен поглед към него.

– Знам какво означават гръмотевиците.

Сгушеният в стените си град бе построен от двете страни на малка полузабравена река, в чиито два края имаше по един гигантски шлюз, където стражи събираха такса за вход и преглеждаха всички стоки на влизане в града. Мирисът на застояла вода, риба и гнило дърво го достигна още преди да види калното, спокойно течение на реката. Елида спря точно преди пристанището.