Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Пристига до няколко минути. Няма да позволя да измършавееш. Ще е жалко да загубим най-красивата жена на света толкова рано в безсмъртния й демонски живот.
– Не съм жена – беше краткият й отговор, но в очите й от разтопено злато кипеше буен гняв.
Той сви небрежно рамене навярно защото все пак беше окована и защото, макар и смъртната опасност, която излъчваше, да привличаше вниманието му, тя не събуждаше страх у него.
– Вещица, жена... ако съществените части са налице, няма значение.
Тя се надигна до седнало положение и по съвършеното й лице се изписаха почуда и вяло възмущение. Сетне оголи заканително зъби.
Дориан й отвърна с ленива усмивка.
– Ако щеш, вярвай, но на този кораб сме се събрали смайващ брой красиви мъже и жени. Ще се впишеш отлично. Както и в редиците на киселите безсмъртни.
Манон надникна към вратата секунди преди той да чуе приближаващите стъпки. Двамата се умълчаха, докато дръжката не се завъртя, разкривайки свъсеното лице на Едион.
– Будна и готова да разкъсва гърла, както виждам – каза вместо поздрав генералът.
Дориан стана и взе подноса с рибена яхния от ръцете му. Начинът, по който Едион гледаше Манон, го наведе на мисълта, че може би трябваше да провери храната за отрова. Тя впери дързък поглед в златокосия воин.
– Ако зависеше от мен, бих свалил и теб, и недораслия ти уивърн от небето – обяви Едион. – Благодари се, че кралицата ми има по-голяма полза от теб, ако си жива.
После излезе.
Дориан остави подноса до Манон и тя го подуши от разстояние. Накрая опита яхнията бавно, предпазливо, сякаш й позволяваше да се плъзне в оздравяващия й корем, за да види как ще й се отрази. Сякаш наистина я пробваше за отрова. Докато чакаше резултата, тя каза:
– Смятах, че ти се разпореждаш на кораба.
Дориан едва се сдържа да не настръхне.
– Знаеш в какво положение съм. В момента разчитам на добрата воля на приятелите ми.
– И кралицата на Терасен е сред тях?
– На никого друг не бих се доверил да пази гърба ми.
С изключение на Каол, но... нямаше смисъл да си спомня за него, да чувства липсата му.
Манон изяде още една лъжица от рибената си яхния. И още една. И още една.
А Дориан осъзна, че се хранеше, за да не говори с него. Нетипичното й мълчание го подтикна да попита:
– Баба ти те е подредила така, нали?
Лъжицата й се изля в пукнатата дървена паница. Тя обърна бавно лице към нето. Неразгадаемо изражение, изваяно от кошмари и среднощни фантазии.
– Съжалявам – призна той, – ако така... ако си платила за спасяването ми онзи ден в Рифтхолд.
– Разбери дали Тринайсетте ми са живи, малки принце. Направиш ли го, ще бъда на твоите заповеди.
– Къде ги видя за последно?
Мълчание. Тя изяде още една лъжица яхния.
– Присъстваха ли, когато баба ти ти причини това? – настоя той.
Раменете й увиснаха леко и тя загреба поредната лъжица от мътната течност, но не я вдигна до устата си.
– Цената за провинението ми в Рифтхолд беше животът на Втората ми. Отказах да я платя. Затова спечелих на Тринайсетте ми време да избягат. В момента, в който замахнах с меча си срещу баба ми, се простих с титлата и легиона си. Докато бягах, загубих сестрите си. Не знам дали са живи, или вече са ги изловили. – Очите й, лъснали не само от парата на яхнията, се стрелнаха към неговите. – Намери ги. Разбери дали са оцелели, или са се върнали в Мрака.
– Насред океана сме. Не очаквам скоро да получим вести за каквото и да било.
Тя продължи да се храни.
– Само те ми останаха.
В такъв случай и двамата сме наследници без корони. Манон изсумтя мрачно. Морският бриз развяваше леко белите й коси.
Дориан стана и се запъти към вратата.
– Ще сторя каквото мога.
– И... Елида.
Пак това име.
– Коя е тя?
Манон обаче отново беше насочила вниманието си към яхнията.
– Просто кажи на Елин Галантиус, че Елида Локан е жива... И я издирва.
***
Разговорът с краля й изцеди всички сили. След като напълни корема си и пи още вода, Манон се отпусна назад в леглото и заспа.
И се унесе в сън задълго.
По някое време вратата на каютата се отвори със замах и имаше бегъл спомен, че кралицата на Терасен, а после и генералът принц я разпитват нещо. Навярно за Елида.
Ала Манон остана в полусвяст, твърде изтощена да мисли и говори. Чудеше се дали и от дишането няма да се умори. Дали тялото й вече не беше взело това решение вместо нея.
Не беше осъзнала колко невъзможно бе оцеляването на Тринайсетте, докато не започна да умолява Дориан Хавилиард да ги открие. Докато не изпита такова отчаяние, че беше готова да продаде меча си за вести от тях.