Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Лявата му ръка замахна и пръстите се вкопчиха в пролуката между капака и ръба на ямата. Този път се задържа. Единият нокът се изскубна, съществото незнайно как продължаваше да виси на три пръста.
А Карън се преметна назад презглава и се изправи. Задушаваше се от уплаха. Ще падне ли този звяр, или ще се издърпа нагоре? Дясната му ръка се удари яростно там, където се съединяваха камък и метал, ноктите заскрибуцаха неприятно. Май щеше да се измъкне.
Все пак имаше тясна ивичка покрай капаците. Тя грабна светлика от пода, мина по нея, долепила гръб до стената, и затича в тунела, без да се обърне. Зад нея лорскът нададе вой. Излизаше ли от капана, или падаше? Не почака да се убеди, а бягаше с развени около краката парцали от панталона. Накрая едва се задържаше права. Свърна тромаво зад поредния ъгъл и се натъкна на скална стена.
„Почти накрая съм“ — напомни си и потърка насиненото си чело. Двадесет крачки по-назад имаше страничен тунел, стига да намереше ключа за отварянето му. Тя се върна и започна да търси скритата плочка, която щеше да и отвори вратата към Шазмак.
Сега се насади… Кварцова жила сочеше плочката, която бе вградена в стената толкова нависоко, че и най-дългурестият ааким би трябвало да се изправи на пръсти, за да я натисне.
Озърна се уплашено назад. Най-черните й опасения се сбъдваха. В далечината светнаха две отразени точици. Каран подскочи, но не достигна плочката.
Чуваше се жвакане, сякаш някой пляскаше с мъртва риба по камък. По краката на лорска отново се стичаше кръв от отворената рана. Звярът се мъкнеше сковано към нея. Дългите ръце провисваха към пода, от едната също капеше кръв — той бе разранил пръстите си при бесните напъни да изскочи от ямата. Този път не би го спряло нищо освен смъртта.
Каран отстъпи няколко крачки, засили се и скочи. Изпънатите й пръсти за миг докоснаха плочката. Вратата не се отвори. От нея се искаше да натисне първо с дланта и веднага след това с пръстите. Дръпна се, втурна се и пак скочи.
Лакътят й се блъсна в стената, светликът изскочи от ръката й, падна с пукот на пода и угасна. Каран се хвърли към него и едва изкопчи немощна светлинка от най-голямото парче.
Жвак-жвак… Лорскът беше наблизо. Личеше, че е изтощен като нея, но нали бе оцелял в пустотата? Е, нямаше да му се даде лесно! Коленете й трепереха, когато се засили за последния опит. Цялото й тяло се изпъна. Удари плочката и с длан, и с пръсти. Зад стената се засилваше глухо стъргане и пред Каран зейна тунел, който се изкачваше в мрака.
Тя падна на крака като котка, шмугна се под ноктите на лорска и влетя в тунела, макар че й се гадеше от вонята на гангренясалата му рана. Някъде отляво камък в зида (този тунел беше построен, а не пробит в скалата) задействаше механизма, който щеше да затвори тунела. Нямаше време да опипва в тази тъма. А лорскът се устреми подире й, намерил у себе си последни сили.
Високите стъпала бяха нагодени за краката на аакими, но Каран прескачаше през едно, чак докато спря на площадка, за да си поеме дъх. Под ребрата й смъдеше, тя не дишаше, а хълцаше.
Лорскът изостана в катеренето, обаче се тътреше неумолимо нагоре. Каран не се съмняваше, че съществото би могло да продължи така цял ден, а само след половин час с нея щеше да е свършено.
Още колко са стъпалата? Не можеше да прецени в сякаш нескончаемата чернилка отпред. И какво ли имаше горе? Тенсор забрави да й обясни. Тя също преодоляваше като препятствие всяко следващо стъпало.
Някак изкатери тези може би над хиляда стъпала. Изкачваше се, а паренето в хълбока й изчезна, после пак се разгоря и повече не я остави на мира. Вървеше нагоре, а плътта по краката й все едно се топеше и стичаше, усещаше мускулите си подпалени, сухожилията — изопнати като тел. Вкусът на жлъч напираше чак в носа й, ужасът се впиваше в главата й като трион, прогонил всички други мисли. Най-сетне очите я увериха, че горната площадка не е далеч.
Огледа се — лорскът беше само двайсетина стъпала под нея. Козината на гърдите му се сплъстяваше от пот, изсъхналата слюнка бе полепнала чак по корема му.
„Нека има врата, нека е отключена!“
Накрая лазеше на четири крака. Видя излят от желязо Пазител до осеяна с нитове метална врата. Затворена. Заклатушка се към нея и бутна. Беше залостена. Дори не се помести от тежестта на тялото й. И нямаше къде да избяга.