Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Заболя ме като че ли беше счупен моят нос. Ако ми паднеше онова животно Джери, щях да го убия, без да ми мигне окото. В ушите ми отекна подигравателен смях. „Ти никого не можеш да убиеш, Мющак.“ Криещият се в тъмното агресивен мъж се беше събудил и отново ме настройваше. „Не само да убиеш, да удариш дори не можеш. Не се пали напразно. А и за какво се ядосваш на Джери, той е познавал Нюзхет по-добре от теб. Я виж как не го е напуснала дори със счупен нос…“
Веднага пропъдих изнервящия ме човек в сенките, но думите му останаха в съзнанието ми. Не можах да се удържа да не попитам Сезгин:
– След счупването на носа продължи ли да живее с Джери?
– Да… Този инцидент много засегна покойния ми баща. когато научи за операцията, ме изпрати в Чикаго. За да не бъде самичка сестра му. Но нямаше нужда, бяха се сдобрили с Джери. Мир на праха и, но леля Нюзхет беше особен човек. „Какво да правя, Сезгин, като го обичам“, ми каза. „А и аз започнах първа… Джери просто се защити.“ Когато чух това, замълчах. Но повече не се срещнах с онзи. „Да отидем заедно на ресторант“, предложи леля. Не се съгласих, защото бях убеден, че американецът отново ще и посегне, и той го направи. Тя повече не издържа и се разделиха. Ако ме питате, още го обичаше. Човекът е странно създание, господин Мющак… Отблъсква онези, които го ценят, и обича тираните.
Мисля, че ме съжаляваше. Вероятно беше научил, че съм бил изоставен. Знаеше, че винаги съм обичал леля му и никога няма да я забравя. Може би лично тя му е казала. В момент на съжаление и през сълзи… Не, не, повече не биваше да мисля така. Нюзхет не ме обичаше. Това беше очевидно. Ето, онзи Джери и разбил носа, а тя не го напуснала. Може би заради мен. Шазие твърдеше, че прекомерната любов може да прерасне в насилие и да причини сериозни душевни травми. Може би вниманието, което обръщах на Нюзхет, показването, че я ценя, е довело до безчувственост. Може би предпочиташе да я унижават, подценяват, дори и изневеряват. Кой може да каже какво е мислила? Както и да е, повече не биваше да си блъскам главата с такива въпроси и да се опитвам да разреша неразрешимото. Трябваше да мисля за престъплението.
Значи, Сезгин беше невинен. Не, това още не беше сигурно, само липсваха улики за задържането му. Заради това Невзат му беше казал да не напуска града. Освен това, въпреки че скърбеше за нея, сякаш изобщо не одобряваше начина и на живот… Дори искрено се ядосваше. Вероятно при отиване в Чикаго срещата с човека, ударил Нюзхет, би наранила гордостта му. Но не би убил леля си заради това. Не заради наранена гордост, а заради отказ от продажбата на апартамента…
– И сега какво? – изказах мисълта си на глас. – Ще продадете ли сградата?
Изражението му показваше, че е обиден.
– Недейте, господин Мющак… Още не сме погребали леля. На кого му пука за блока? Дали съм в състояние да мисля за това?
Не мога да опиша колко се засрамих. „Този Мющак е доста безочлив. Винаги е възпитан, но понякога ги ръси ни в клин, ни в ръкав…“ Добре, лельо, добре, сгълчах проклетата майка на Шазие.
– Извини ме, Сезгин – опитах да се оневиня. – Не исках да кажа това. Не ми се сърди, много съм объркан…
Омекна и докосна ръката ми.
– Зная, зная… Вие сте добър човек – и очите му светнаха като от хубав спомен. – Знаете ли, че покойната ми баба ви наричаше „трън, дето и мравка не може да убоде“.
Не се изненадах, майката на Нюзхет открай време не ме харесваше. Беше я попитала: „Тоя мухльо ли намери след толкова дирене?“
Забелязал смущението ми, Сезгин се опита да ме успокои:
– Нещо лошо ли казах? Това за мравката не е в отрицателен смисъл…
Щях да кажа, че не съм се обидил, но древният асансьор със страшен шум спря пред нас. И двамата го погледнахме. Дървената врата се отвори. Някой полицай? Не, излезе млада жена с къносани коси под шал на рози и евтино бежова манто. Носеше пембена кофа и синя метла. Като ни видя, рече смутено:
– Не дават да почистя, господин Сезгин… Щели да се изтрият отпечатъци ли, що ли… Онзи симпатичен полицай здраво ми се накара.
Явно думите на чистачката разтревожиха младия племенник.
– Добре, Фазилет, добре, върви си у дома. Ще почистиш, като свърши полицията…
– Добре – кимна леко момичето. – Добре, тръгвам си тогава… – но спря до нас. – А онзи чичко полицай, по-възрастният, питаше за вас.
Сезгин се разтревожи още повече.
– Какво пита?
– Ами, кога сте дошли в апартамента в нощта на убийството, какви са били отношенията с леля ви, карали ли сте се и такива неща…
Сезгин се намръщи, това ли трябваше да се обсъжда в мое присъствие? Но се опита да не го покаже.