Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– О, професор Мющак… Дойдохте значи. Да си кажа правичката, вече бях загубил надежда.
Стиснах дружелюбно подадената ми ръка.
– Моля да ме извините… Тахир Хакъ провеждаше открит урок. За Завоевателя… Оттам идвам, и аз участвах.
Веднага забрави за закъснението ми.
– По стъпките на Завоевателя, а… – рече възторжено. – Навремето я правел Яхия Кемал. Веднъж се включила и мама. Не можеше да се наприказва. Да можех и аз да отида. Ще повтори ли господин Тахир?
– Мисля, че да. Но вече доста остаря. Всеки път се оплаква, че му е омръзнало и дотегнало, но щом минат няколко месеца, не може да устои на подканите и отново се захваща с организацията… И винаги ме включва. Няма сватба без тъпан. Уморява се, естествено, и аз му помагам… Напуснах обиколката по средата, понеже ми се обадихте, че имало нещо важно…
Надявах се да обясни, но той се задоволи само със:
– Добре направихте. Заповядайте, да седнем.
Отидохме в хола; пердетата все още бяха спуснати както ги
оставих, стаята се осветяваше от кристалния полилей на тавана. Не можах да се въздържа да не погледна фотьойла с цвят на шампанско, в който заварих трупа на Нюзхет. Естествено, беше празен… Само едно тъмно петно в средата… Петно от кръвта, стекла се от шията на старата ми любов по блузата до гърдите и оттам – до седалката на фотьойла. Когато извадих от шията и ножа за писма, малко прясна кръв беше преминала по същия път до седалката… Причерня ми, преглътнах и обърнах глава, но това не беше убягнало на нашия наблюдателен главен комисар.
– Тук намерихме трупа, върху фотьойла. Умряла е веднага, с първото забиване на ножа…
Всъщност намекваше, че гледам натам. Кимнах.
– Така е било. Трупът бил в креслото. Така писаха вестниците. Видях и снимката. Познавам този дом като петте си пръста. Стотици пъти съм идвал…
Веднага се хвана за думите ми:
– Не споменахте досега тази подробност.
Застанах под единия от двата кристални полилеи.
– Коя по-точно?
– Отношенията ви с жертвата…
Сложих си маската на възможно най-голяма невинност. Премигнах изненадано.
– Как така? Не ви ли казах, че Нюзхет беше най-близкият ми приятел?
Погледна ме недоверчиво.
– Да, казахте, че сте били близки. Но не казахте, че сте бившият любим на госпожа Нюзхет.
На ти сега! Защо ли глупакът Мющак скри тази подробност?
– И то какъв любим… – обърнах глава и срещнах погледа на Али в антрето.
– Нашата Зейнеп рече, че обикновен литератор не може да напише такива писма… Беше във възторг…
Какво имаше предвид младият полицай?
– Точно тъй – присъедини се възторжената девойка към колегата си. – Ако напишете книга, може и да не се похарчи. Писмата обаче са прелестни…
Писмата ми ли? Значи, въпросите и за литературата били свързани с писмата ми. Настръхнах. Намерили бяха писмата ми? Тоест Нюзхет е пазила писмата ми?
– Да, пазила ги е – сякаш прочете мислите ми момичето. – Всичко е запазила. Страхотни писма… Госпожа Нюзхет е била късметлийка.
Думите сами се отрониха от устните ми:
– Но тя не мислеше като вас…
Пълна тишина… Окаяното положение на изоставения…
– Наистина защо скрихте от нас връзката си?
Невзат вече искаше да минем по същество и отново гледаше съчувствено.
– Прав сте, не казах, че сме били любовници. Не че го пропуснах, скрих умишлено. От уважение към отминали чувства… И за да не стават клюки… Знаете, че папараците мрат за такива истории… Любовни писма до световноизвестната историчка…
Говорех разчувствано, но и аз не знаех преструвах ли се, или бях искрен.
– А и мислех, че една неосъществена любов няма да ви заинтересува.
Виж ти, засрамиха се. От влизането с кални ботуши в човешката душа. Да, видях свян в погледите им. Но това не продължи дълго, пръв се окопити Невзат.
– Погрешно сте разсъждавали, професор Мющак – тонът му беше студен като на държавен чиновник. – При разследването на престъпление с неизвестен извършител е необходима всяка информация. Оставете ние да решим кое е важно и кое – не, става ли?
Тъгата беше изчезнала от очите на хубавия младеж и момичето. Магията помежду ни я нямаше. Сега трябваше да разиграя победения – и по-точно себе си.
– Извинете ме, но Нюзхет беше много важна за мен…
Зейнеп отметна с ръка падналата върху очите и коса и попита:
– Все още ли я обичате?
Колко простичко питаше. Дали съм я обичал? Любов ли? Умирах за нея. Тя беше душевната ми тръпка, радост и храна за духа ми. Смисълът на живота ми, причината да дишам. Тя беше моята безумна страст и незарастваща рана. Сладко сълзяща, най-красивата рана на света… Дощя ми се да възкликна, ама вие откъде да знаете това, малка госпожице. Естествено, не го направих…