Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
— И той отиде ли при зоотехника?
— Отиде — кимна Деревянко. — Аз го заведох. Само че на нашия Николаич не му беше до приказки, нали ви казвам: в тежък период бяхме. Оставих ги, а гостът се разделил с него след десетина минути, после ми звъннаха от портала и попитаха да го пускат или не.
— Може ли да поговоря с този ваш Николаич? — попита Егоров.
— Ами поговорете си — усмихна се директорката. — Сега ще го извикаме.
Главният зоотехник на фермата — Василий Николаевич, повтори дума по дума всичко, което бе разказала Зоя Григоревна. Не обърнал внимание на името на посетителя, запомнил само, че непознатият се представил като служител на Института по животновъдство и ценни кожи, но това вече бяха чули от вдовицата на ветеринарния лекар. Не, в предадените от Чураков папки, освен научни материали, нямало никакви писма, дневници, мемоари. Той казал именно това на посетителя.
— Значи, този човек не прояви интерес към научните материали? — замислено уточни Егоров.
— Ни най-малък. Честно да си призная, бях сигурен, че е от Перов, от онази ферма, нали и те имат същите проблеми с фуража, като всички. Мислех, че искат да се сдобият с нашето ноу-хау. Дори по едно време се страхувах, че след появяването на онзи гостенин ще довтасат някакви бандити, ще опитат със сила да ни накарат да споделим тайните си. Но нищо, никой не дойде.
От Каменская още нямаше сигнал и Виктор реши да прескочи до улица „Хабаровская“, където някога живял професор Тарасевич. Беше съвсем наблизо — естествено, едва ли Аркадий Игнатевич на тази преклонна възраст би могъл ежедневно да ходи във фермата, ако е живеел далече.
Татяна Чуракова бе нарекла дома на новия собственик „палат“ и Виктор се подготви да види наистина помпозна сграда, едва ли не с колони и бронзови лъвове пред входа. Но всичко се оказа много по-просто: скромна тухлена двуетажна къща с твърде проста конфигурация. Дворът не беше голям, нито пък кой знае колко подреден, камо ли с естетически оформени алеи и храсти. Пък и не изглеждаше тези хора да са много заможни: в отдалечения край на двора, зад къщата, се виждаха обгорелите останки на някаква постройка. Там вероятно е била бараката, която е изгоряла, а стопаните не са намерили време да разчистят мястото. Ако бяха наистина заможни, отдавна щяха да са извикали работници да оправят съборетината.
Затова пък на двора имаше детска площадка с люлка, катерушка, шведска стена и малък пясъчник. В пясъчника си играеха две момченца и както личеше от еднаквите им дрешки, бяха близнаци. На люлката летеше нагоре-надолу момиченце на пет-шест годинки, а на шведската стена се упражняваше дванайсет-тринайсетгодишно момче. Наблизо на тясна пейка седеше възрастна дама, която внимателно наблюдаваше децата.
— Извинете, моля — извика Егоров през оградата, — вие ли сте стопанката?
Дамата откъсна очи от дечурлигата и погледна към него.
— Трябва ли ви нещо?
— Аз съм от полицията, искам да задам няколко въпроса за предишния собственик на това място.
— Влезте тогава — приветливо махна с ръка дамата. — Трябва да наглеждам внуците, не мога да ги оставя. Вратата не е заключена.
Оказа се, че внуци на приятната дама са само момчето на шведската стена и момиченцето на люлката, а близнаците в пясъчника са й правнуци, деца на най-голямата й внучка.
— Живеем всички заедно, в една къща — поясни тя. — Децата със семействата си и аз. Заедно е някак по-лесно да решаваме разни проблеми, пък и мога да наглеждам малките. Имам три деца, всички работят, с бавачки можеш да се разориш. Та ето, събрахме кой колкото имаше и построихме къщата. Вярно, не е дворец, но има място за всички. А вие какво искахте да научите за предишния стопанин? Защото ние не го познавахме лично, купихме мястото вече след смъртта му.
— Може би са останали някакви вещи от професора? Дрехи, книги, документи…
— Ах, за това ли питате! — широко се усмихна дамата. — Разбира се, имаше такива неща. Парцелът се продаваше заедно с къщата, макар че то каква ли къща беше… Само името й беше такова. Чудя се как ли е можело да се живее в нея. Така че, преди да я съборим, прегледахме вещите на предишния собственик. Вярно, дрехите бяха много износени, дадохме ги на църквата, те два пъти годишно организират благотворителни акции за бедните, за бездомните. Подарихме и съдовете. Мебелите се разпадаха само като ги пипнеш, беше ги проял дървояд. Но книгите и документите сърце не ми даде да изхвърля, била съм учителка по руски език и литература, така че отношението ми към печатното и ръкописното слово, пък и изобщо към словото… Е, може да си представите.