Сибирски тайни

Татяна Чуракова бе нарекла дома на новия собственик „палат“ и Виктор се подготви да види наистина помпозна сграда, едва ли не с колони и бронзови лъвове пред входа. Но всичко се оказа много по-просто: скромна тухлена двуетажна къща с твърде проста конфигурация. Дворът не беше голям, нито пък кой знае колко подреден, камо ли с естетически оформени алеи и храсти. Пък и не изглеждаше тези хора да са много заможни: в отдалечения край на двора, зад къщата, се виждаха обгорелите останки на някаква постройка. Там вероятно е била бараката, която е изгоряла, а стопаните не са намерили време да разчистят мястото. Ако бяха наистина заможни, отдавна щяха да са извикали работници да оправят съборетината.

Затова пък на двора имаше детска площадка с люлка, катерушка, шведска стена и малък пясъчник. В пясъчника си играеха две момченца и както личеше от еднаквите им дрешки, бяха близнаци. На люлката летеше нагоре-надолу момиченце на пет-шест годинки, а на шведската стена се упражняваше дванайсет-тринайсетгодишно момче. Наблизо на тясна пейка седеше възрастна дама, която внимателно наблюдаваше децата.

— Извинете, моля — извика Егоров през оградата, — вие ли сте стопанката?

Дамата откъсна очи от дечурлигата и погледна към него.

— Трябва ли ви нещо?

— Аз съм от полицията, искам да задам няколко въпроса за предишния собственик на това място.

— Влезте тогава — приветливо махна с ръка дамата. — Трябва да наглеждам внуците, не мога да ги оставя. Вратата не е заключена.

Оказа се, че внуци на приятната дама са само момчето на шведската стена и момиченцето на люлката, а близнаците в пясъчника са й правнуци, деца на най-голямата й внучка.

— Живеем всички заедно, в една къща — поясни тя. — Децата със семействата си и аз. Заедно е някак по-лесно да решаваме разни проблеми, пък и мога да наглеждам малките. Имам три деца, всички работят, с бавачки можеш да се разориш. Та ето, събрахме кой колкото имаше и построихме къщата. Вярно, не е дворец, но има място за всички. А вие какво искахте да научите за предишния стопанин? Защото ние не го познавахме лично, купихме мястото вече след смъртта му.

— Може би са останали някакви вещи от професора? Дрехи, книги, документи…

— Ах, за това ли питате! — широко се усмихна дамата. — Разбира се, имаше такива неща. Парцелът се продаваше заедно с къщата, макар че то каква ли къща беше… Само името й беше такова. Чудя се как ли е можело да се живее в нея. Така че, преди да я съборим, прегледахме вещите на предишния собственик. Вярно, дрехите бяха много износени, дадохме ги на църквата, те два пъти годишно организират благотворителни акции за бедните, за бездомните. Подарихме и съдовете. Мебелите се разпадаха само като ги пипнеш, беше ги проял дървояд. Но книгите и документите сърце не ми даде да изхвърля, била съм учителка по руски език и литература, така че отношението ми към печатното и ръкописното слово, пък и изобщо към словото… Е, може да си представите.