Сибирски тайни

Сега ще дойде Баев и Настя ще трябва да му каже много неприятни неща. Винаги е трудно да приемеш мисълта, че те е предал човек, на когото си вярвал. Полковникът със сигурност свято е вярвал на своя приятел Ворожец. Знаел е, че той не е чист като светена вода пред закона, но е бил убеден, че Петя не би могъл да предаде дългогодишното им приятелство. Дали ще го заболи, когато изслуша Настя? Ще й повярва ли? Дали ще й бъде благодарен, или обратното — ще я намрази като вестител, донесъл лоша вест? По-скоро второто… Игор Валеревич не прилича много на човек, на когото е присъщо да изпитва благодарност. Ако Настя го е преценила правилно, главното в отношението му към хората е недоверието. Значи, полковникът изначално е готов да възприема всички като лоши, убеден е, че всеки може да го измами. Всеки. Само не и старите верни приятели — Смелков и Ворожец. На тях той се доверява безпрекословно.

Впрочем може би не чак толкова безпрекословно? Тя определено бе забелязала как се променяха погледът и гласът на Баев, когато бе споменавала, че Пьотър Сергеевич е готов да помогне за смекчаването на финансовите условия при покупката на парцела от северната страна. Тази информация явно беше нова за началника на управлението на вътрешните работи. Нова и неочаквана. Така че вероятно той подсъзнателно бе готов за това, което Настя смяташе да му каже. Но все пак…

„Да можех да стана сянка на твоята сянка, за да остана близо до теб…“ — отчаяният вик на безпомощност. Тя отново си спомни гласа на Брел, неговите интонации, и за един-единствен миг мъчително, едва ли не до сълзи й дожаля за полковника. Пред очите й се мярна образът на огромно рунтаво бездомно куче, заведено в гората и изоставено там. То стъписано се оглежда наоколо и чака стопанина си, още не разбира, че са го оставили тук завинаги и човека, когото е смятало за свой приятел, повече няма да го има. А го е възприемало за верен другар, на когото е можело да разчита. За приятел, който не е способен да го предаде.

„Способен е — с печална злост си помисли Настя, отърсвайки от себе си ненужната и толкова неуместна за момента натрапчива мисъл. — Човекът е коварен, способен е на всичко. За разлика от животното.“

Баев закъсняваше, но тя не се ядосваше. Нека той има още няколко минути спокойствие, а тя — още малко време да се овладее и да пропъди незнайно откъде появилото се съчувствие. Невъзможно е да помогнеш на всички. Както и няма как всички да съжалиш. И не е правилно да изпитваш вина за греховете, извършени от другите. Когато беше значително по-млада, тя винаги трудно се справяше при разговорите с роднини и близки на жертвата, сякаш именно тя, служителката в криминалния отдел Анастасия Каменская, беше виновна за убийството. Ала изпитваше още по-остро чувство на вина, щом трябваше да обяснява на тези близки защо са ликвидирали човека и че той самият далеч не е бил ангел. Да разказва неприятни, понякога оскърбителни за близките, а друг път абсолютно непоносими неща. И всеки път си мислеше: „Аз съм виновна, че сега те трябва да изслушват горчивата истина. Те не са я знаели. А ние я научихме. Ако не я бяхме търсили, хората нямаше да ги боли толкова. Аз си слагам грях на душата“. С годините дойдоха мъдростта и умението да не се измъчва поне там, където нямаше нейна собствена вина. Но колко нервни клетки бяха убити в такива ситуации, колко невидими за никого сълзи бяха пролети. Да, ако имаше възможност, сега би казала на младичката лейтенант Каменская: „Не поемай отговорността за чуждата болка. Ти не си я предизвикала“.