Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Коридорът лъкатушеше и извиваше, отвеждаше го отново към дълбините. Много скоро по стените отново се появиха ситски знаци, усукани гравюри под трупания векове прахоляк. Проходът се разширяваше все повече и повече. Саймън излезе в някаква голяма зала — разбра го единствено по отекващите си стъпки: пламъчето на факлата се беше превърнало в тлееща ивица пушек.

Таванът беше висок почти колкото този над огромното езеро. Щом пристъпи напред и очите му попривикнаха с огромните размери, сърцето му се разтупка. Тази зала Приличаше на залата с езерото и по още нещо: нагоре към мрака покрай извивките на стената се изкачваше огромно стълбище. В центъра на помещението мъждукаше някаква слаба светлинка. Той се приближи и видя огромен каменен кръг, като корито на фонтан. В центъра му от черната земя се извисяваше дърво. Или поне приличаше на дърво — в основата му имаше нещо като усукани възлести корени и учудващо преплетени клони над главата му — но колкото и да приближаваше факлата, не можеше да различи нито една подробност, сякаш всичко беше драпирано със слепнали една за друга сенки.

Щом се наведе по-напред, дървото-сянка прошумоля от неподухнал вятър, сякаш хиляди сухи ръце се тръкнаха една в друга. Саймън отскочи. Тъкмо щеше да го докосне, сигурен че е изваяно от камък. Обърна се и бързо се отдалечи към витото стълбище.

Докато обикаляше покрай стените на залата и се изкачваше по стъпалата на светлинката на издъхващата факла, продължаваше да усеща извисяващото се в центъра й дърво. До слуха му достигаше дишащият шепот на потрепващите му листа, но още по-властно долавяше самото му присъствие: беше осезаемо като легнал в леглото до теб в тъмнината човек. Не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал досега — не така смайващо като езерото може би, но някак по-неуловимо, притежаващо безкрайна интелигентност, древна и укротена. Езерото му напомняше бушуващ огън на открито — нещо, което да те изгори или заслепи, но не би го направило, ако наоколо нямаше някой, който да използва мощта му. Саймън не можеше да си представи някой или нещо да използва дървото. То се възправяше и сънуваше, и не очакваше никого. То не беше нито добро, нито зло. То просто беше. И той усещаше живото му присъствие.