Гаснещ зрак [bg]

Имаше един стар спомен, но от онези, които никога не си отиваха и винаги изглеждаха по-близо, отколкото човек би очаквал, предвид промеждутъка години, изтекли оттогава. Имало беше една колона, пълна със семейства, живата им стока и коли, отрупани с всичко, което щеше да им трябва, за да разорат земя и да построят домове. Айвис беше млад, просто едно от многото покрити с прах деца, с повече енергия, отколкото ум. Бяха отпътували на север, оттатък леса, и хоризонтът беше много далече. Айвис помнеше удивлението си от това, сякаш светът просто се беше разгърнал.

Бяха подминали старите каменни грамади и черните пътища, разровени от диви стада. Имало беше камъни и балвани в редици, не успоредно, както щеше да е покрай път, а сливащи се, често на южния склон на някое възвишение. От някои от каменните грамади бяха израсли мъртви дръвчета, много от тях нападали след отминалата зима, когато ветровете бяха свирепи. Тези млади дръвчета нямаха никакви корени. Бяха посечени в основата и забити в купчините камък. Загадката на това нещо беше за Айвис по-възбуждаща от истината, която можеше да открие с няколко въпроса към някой от възрастните — особено ловците. Вместо ограждения за животни, укрития и места за избиване той си беше избрал по-призрачни причини за всичките странни образувания, които бяха намерили из просторната равнина.

Богове се издигаха там, високо, и с разперените си ръце можеха да командват небето. Нощем блясъкът на очите им изгаряше през мрака със студена светлина. И като гледаха надолу, те отправяха ясното си послание: бяха много далече и от тази далечина се беше родило безразличие. Все пак някога, много отдавна, тези богове не бяха били далече. Всъщност бяха седели със своите смъртни деца и бяха споделяли същите огньове. Това е било във века преди боговете да напуснат света, беше си казал Айвис, преди смъртните да са били разбили сърцата им.

Редиците балвани, каменните грамади на билата, огромните колела — всички те бяха дошли след напускането на боговете. Отчаяните смъртни бяха гледали нагоре към небето, взирали се бяха в гаснещите огньове на всичко, което вече е било изгубено.

Вярата, че забравените, изоставените са потърсили нов език, изписан в камък по равнината, език, с който да зоват боговете, напълно устройваше ума на едно дете. И поне в началото на тези идеи не беше имало много разбиране за отчаянието зад такива усилия. Звездите бяха далече, но не толкова далече, че да изгубят от погледа си света долу.

Когато джеларканите нападнаха колоната, денят беше светъл и ясен. Невидими граници бяха преминати от заселниците, въпреки че, както Айвис разбра по-късно, тайстите едва ли бяха в неведение за своето нарушение. Понякога у хората има известна наглост. Наглост, съградена от множество пластове, което я прави странно неуязвима за по-слабите добродетели като честност и почитание. Тази наглост говори със заблуда, а не успее ли — с касапница.