Третият близнак [bg]

Когато беше на тринайсет години, Стив бе идвал тук на посещение заедно с класа и един висок млад мъж с невероятно късо подстригана коса ги бе развел из етажите. Сградата се състоеше от пет концентрични пръстена, свързани помежду си с десет коридора като спиците на колело. Беше пет етажна и нямаше асансьори. Само за секунди бе изгубил чувството си за ориентация. Бе запомнил само, че в средата на вътрешния двор имаше постройка, наречена Ниво нула, където беше щандът за хотдог.

Сега баща му го поведе покрай затворена бръснарница, покрай ресторант, минаха и покрай изход за метрото и накрая се спряха пред пункт за проверка. Стив показа паспорта си, записаха го в книгата за посетители и му дадоха пропуск, който трябваше да закачи отпред на ризата си.

В съботната вечер имаше малко хора и коридорите бяха пусти, с изключение на няколко закъснели работника, повечето в униформи, и една-две голф колички, с които пренасяха обемисти предмети. Последния път, когато бе идвал тук, Стив се бе почувствал уверен и спокоен между тези монолитни стени — тук всичко бе направено така, за да пази хората. Сега обаче се усети различно. Някъде тук, из плетеницата коридори и пръстени, бяха забъркали някакъв заговор, в резултат на който се бяха появили той и неговите двойници. Това бюрократично гнездо съществуваше, за да крие истината, търсена от него. Мъжете и жените в безупречно поддържани военни униформи сега му бяха врагове.

Минаха по един коридор, качиха се по стълба и крачейки по един от пръстените, стигнаха до втори пункт. Тук ги държаха по-дълго. Трябваше да въведат пълното име и адрес на Стив и да изчакат минутка-две, докато компютърът му разреши свободен достъп. За първи път в живота си усети странното чувство, че този пункт е направен специално за него и че той е онзи, когото търсеха. Почувства вина, като че ли криеше нещо, въпреки че не бе направил нищо лошо. Престъпниците сигурно през цялото време се чувстват така, помисли си той. И шпионите, и контрабандистите, и неверните съпрузи.

Двамата с баща му продължиха, свърнаха няколко ъгъла и се изправиха пред двукрила врата. През стъклото й се виждаха десетина-петнайсет млади войници, насядали пред компютърни екрани — тракаха по клавиатурите или пъхаха хартия в скенерите. Пред вратата имаше охрана, която още веднъж провери паспорта на Стив, след това ги пусна да влязат.

Подът бе покрит с мокет, прозорци нямаше, залата бе залята с мека светлина и в нея цареше спокойна атмосфера с едва доловим аромат на пречистен въздух. Дейността се ръководеше от полковник — белокос мъж с мустачки, като че ли нарисувани с молив. Не познаваше бащата на Стив, но ги очакваше. Тонът му бе отривист и той ги насочи към терминала, който щяха да използват — вероятно гледаше на посещението им като на неприятно задължение.

Бащата се обърна към него:

— Трябва да сканираме медицинските досиета на бебета, родени преди двайсет и две години.