Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
— О, защо все мислиш за Лев?
— Навикнал съм от времето, когато беше малък и уязвим.
— Е, сега той е голям човек и пет пари не дава за теб или за мен. Взе ти паспорта, билета и парите и ни остави само с детето си.
Права беше. Лев винаги е бил егоист.
— Човек обича семейството си не защото са винаги любезни и деликатни, а просто защото са му семейство.
— О, я се поглези — раздразнено рече тя. — Утре отиваш във войската. Не искаш да умреш съжалявайки, че не си спал с мен.
Изкушението беше изключително силно. Въпреки че бе полупияна, тялото й беше топло и съблазнително. Нямаше ли правото на една нощ блаженство?
Тя прокара ръка по крака му и хвана твърдия му член.
— Хайде — ти се ожени за мен, можеш да вземеш каквото ти се полага!
„И това е проблемът“, мина през ума му. Тя не го обичаше. Предлагаше му се като заплащане за извършеното от него. Това беше проституция. Почувства се обиден и се разгневи, желанието му да се остави на порива си само подсили чувството.
Тя започна да гали члена му. Ядосан и възбуден, той я отблъсна. Движението бе по-рязко от намеренията му и тя падна от кревата.
Тя извика от изненада и болка.
Григорий не бе искал това, но беше твърде ядосан, за да се извинява.
Известно време тя седеше на пода, плачеше и проклинаше. Той издържа на порива да й помогне. Тя се изправи; олюляваше се от водката.
— Свиня! — започна тя. — Как може да си толкова жесток?
Тя оправи роклята си и закри красивите си крака.
— Каква първа брачна нощ за едно момиче — да бъде изритано от кревата на съпруга си?
Григорий беше жегнат от думите й, но лежеше неподвижен и не каза нищо.
— Никога не съм вярвала, че може да си толкова безчувствен! Върви по дяволите! По дяволите!
Взе си обущата, отвори с трясък вратата и се втурна навън.
Григорий се чувстваше напълно смазан. В последния си ден от цивилния живот се скара с жената, която обожаваше. Загинеше ли в бой, щеше да загине нещастен. „Какъв скапан свят“, мислеше си той, „какъв окаян живот.“
Отиде да затвори вратата. От прага чу как в съседната стая Катерина говори с пресилена веселост:
— Не можа да го вдигне. Наквасил се е! Дайте още водка и да танцуваме!
Той удари вратата с юмрук и се тръшна на леглото.
III
Най-сетне заспа неспокоен сън. Събуди се рано на следващата сутрин. Изми се, облече униформата и хапна малко хляб.
Надзърна в стаята на момичетата — всички спяха дълбоко, по пода се валяха бутилки, смърдеше на тютюн и разлята бира. Дълго гледа Катерина, която спеше с отворена уста. После излезе от къщата. Не знаеше ще я види ли отново и си внушаваше, че това не го вълнува.
Поободри се покрай вълнението и бъркотията по явяването в полка, получаването на пушка и патрони, намирането на верния влак и запознанството с новите другари. Спря да мисли за Катерина и се съсредоточи върху бъдещето.
Качи се на влака заедно с Исак и още няколкостотин запасняци с нови сиво-зелени униформени бричове и куртки. И Григорий като всички носеше пушка, Мосин-Наган руска направа, висока колкото него с дългия остър щик. Огромната синина от ударите с чука покриваше почти половината му лице и останалите мъже във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вземаха го за някакъв бандит. Влакът излезе от Петербург и затрака упорито през поля и гори.
Залязващото слънце се падаше напред и вдясно от тях, значи пътуваха на югозапад, към Германия. Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли и изненада останалите: повечето не знаеха къде се намира Германия.
Григорий пътуваше с влак едва за втори път. Ясно си спомняше първото пътуване. Когато беше на единадесет години, майка му ги доведе заедно с малкия Лев в Санкт Петербург. Баща му беше обесен преди няколко дни и детският ум на Григорий още бе изпълнен със страх и мъка, но подобно на всяко момче, пътешествието го вълнуваше — плътният мирис на мощния локомотив, огромните колела, дружелюбното държание на селяните в третокласния вагон и опияняващата бързина, с която пейзажът се нижеше край влака. Част от тази възбуда се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно.
Този път обаче пътуваше във вагон за добитък, като всички с изключение на офицерите. Във вагона имаше четиридесетина души — работници от столицата, бледи и с шавливи очи; дългобради селяни с провлачен говор, които се дивяха на всичко и половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.