Зовът на барабана [bg]

— Но не е бил… не напълно. — Беше свела глава; той виждаше малко лизнато място на темето ѝ, подобно на онова над челото ѝ, което караше косата ѝ да се вдига на мека вълна над лицето.

— Аз имах баща — каза тя леко задавено. — Татко… Франк Рандал… беше мой баща и аз го обичам… обичах го. Не ми се струва редно да… да търся друг, сякаш той не ми е достатъчен, сякаш…

— Не е така и ти го знаеш. — Обърна я към себе си и вдигна брадичката ѝ с пръст.

— Това няма нищо общо с Франк Рандал или с онова, което изпитваш към него. Да, той ти е баща и нищо няма да промени това, но е нормално да си любопитна и да искаш да знаеш.

— А ти някога искал ли си да разбереш? — Тя вдигна ръка и отблъсна неговата — но не пусна пръстите му.

Той пое дълбоко дъх и потърси сили в уискито.

— Да, искал съм. Вероятно е нужда. — Пръстите му се стегнаха около нейните и я дръпнаха към масата. — Ела да седнеш; ще ти разкажа.

Знаеше какво е баща ти да го няма, особено непознат баща. Известно време, точно след като започна училище, той се бе вманиачил по медалите на баща си, носеше малката кадифена кутийка в джоба си и се хвалеше на приятелите си с героизма му.

— Разказвах им измислени истории за него — каза той, като се взираше в ароматните дълбини на чашата с чай. — Подиграваха ми се, че лъжа, дори ме шамаросваха. — Погледна я и се усмихна с болка.

— Но трябваше да го направя истински, разбираш ли?

Тя кимна, очите ѝ бяха потъмнели от разбиране.

— За щастие татко — Преподобния — като че ли разбра причината. Започна да ми разказва истории за баща ми; истински истории. Нищо особено, нищо героично — той наистина беше герой, Джери Макензи, бяха го убили и така нататък, но историите, които татко ми разказваше, бяха от детството му — как направил къщичка за птици, но направил дупката твърде голяма и вътре се настанила кукувица; какво обичал да яде, когато се прибирал тук през ваканциите и отивали в града за лакомства; как си пълнел джобовете с морски охлюви от скалите и забравял за тях, а панталоните му започвали да смърдят на… — замълча и ѝ се усмихна, гърлото му се беше свило от спомена.

— Той направи баща ми истински за мен. И тогава той ми липсваше повече от всякога, защото вече знаех частица от това, което ми липсва. Но трябваше да знам.

— Някои хора биха казали, че това, което не си имал, не може да ти липсва — затова е по-добре да не знаеш нищо. — Бриана вдигна чашата си, сините ѝ очи го гледаха над ръба.

— Някои хора са глупаци. Или страхливци.

Той си наля още уиски, наклони бутилката към нея и изви вежда. Тя вдигна чашата си без коментар и той капна малко уиски в нея. Тя отпи и я остави.

— Ами майка ти? — попита го.

— От нея имам няколко истински спомена; бях почти на пет, когато почина. А кашоните в гаража… — Наклони глава към прозореца. — Вътре са все нейни неща, писмата ѝ. Както казваше татко: „Всеки има нужда от минало.“ Моето беше там. Знаех, че ако имам нужда, мога да открия и още нещо.