Панаир на суетата (роман без герой)

Но може да се каже, като общо правило, че всеки англичанин от армията на херцог Уелингтън самичък заплати пътуването си. Споменът за подобно обстоятелство напълно подхожда на държава, съставена от дребни търговци. За една обичаща търговията страна като тази, в която влязоха англичаните, бе истинска благословия, че трябваше да приеме в пределите си подобна армия от купувачи и да храни войници, които са такива добри платци. А и страната, която бяха дошли да бранят, не е войнолюбива. В продължение на дълги години народът й винаги е оставял други да се бият за него. Когато авторът на настоящата повест отиде да хвърли птичи поглед върху бойното поле на Ватерло, запитахме водача на дилижанса — представителен мъж, с вид на военен ветеран — дали е участвувал в битката. «Pas si bete» [42] — ни отвърна той — нещо, което никой французин не би си признал, и отговор, който никой французин не би дал. Но пък, от друга страна, кочияшът, който ни караше, бе Viscount, син на някакъв разорен имперски генерал, който прие да му дадем бакшиш, да се почерпи с бира. А това е положително добра поука.

Тази равна, плодородна и удобна за живеене страна никога не бе изглеждала по-богата и по-цветуща, отколкото в началото на лятото на 1815 година, когато зелените й полета и тихите й градове се оживиха от множество червени куртки; когато по широките й шосета се тълпяха блестящи английски екипажи; когато големите й, пътуващи из каналите кораби, плъзгащи се покрай тучни пасища и приятни старинни селца, край издигащи се сред стари дървета замъци, бяха изпълнени със заможни англичани; когато войникът, който пиеше в селската кръчма, не само пиеше, а си и плащаше, а пък англичанинът Доналд, настанен на квартира във фламандската ферма, люлееше бебето, докато Жан и Жанет прибираха вън сеното. Понеже точно сега нашите художници се увличат от военни сюжети, аз им предлагам да нарисуват тези сценки, за да илюстрират принципите на една честна английска война. Всичко изглеждаше така блестящо и така безвредно, като някакъв изглед от Хайд Парк. Междувременно, скрит зад своята стена от гранични укрепления, Наполеон се готвеше за нападението, което щеше да подложи на кървава сеч тези обичащи реда хора и щеше да повали толкова много от тях.

Всички бяха обладани от такова пълно чувство на увереност във водача (защото непоколебимата вяра, която херцог Уелингтън бе вдъхнал в сърцата на целия английски народ, бе толкова силна, колкото и онзи още по-буен ентусиазъм, с който по едно време французите гледаха на Наполеон), страната изглеждаше да има така добре организирана отбрана и близката помощ в случай на нужда бе тъй сигурна, че никой не изпитваше уплаха и нашите пътници, двамина измежду които бяха по природа плашливи подобно на множество английски туристи, се чувствуваха напълно спокойни. Знаменитият полк, с много от чиито офицери сме вече запознати, бе пренесен с кораби в Брюж и в Гант, откъдето трябваше да тръгне за Брюксел. Джоз придружаваше дамите в цивилните кораби, които всички стари пътници във Фламандия сигурно си спомнят поради разкоша и удобствата, предлагани в тях. Тъй богати и хубави бяха храната и напитките на тези бавни, но много удобни плавателни съдове, щото се разправя за някакъв английски пътник, който дошъл в Белгия уж за една седмица, обаче плаването така много му харесало, че непрестанно се движел между Гант и Брюж, докато изнамерили железниците; тогава той умишлено се удавил при последния курс на кораба. Смъртта на Джоз няма да има този характер, обаче той се чувствуваше крайно удобно и мисис О’Дауд твърдеше, че му липсвала само зълва й Глорвина, за да бъде щастието му пълно. Той стоеше по цял ден на палубата, пиеше фламандска бира, викаше с крясък слугата си Изидор и разговаряше галантно с дамите.