Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Глава 27
На кого какво му е интересно
Бе обикновен делничен ден и визитация, която не се различаваше от останалите. Вера Корнилиевна тръгна да обходи своите болни. Във вестибюла на горния етаж към нея се присъедини сестрата.
Беше Зоя.
Те се спряха при Сибгатов, но тъй като всичко, свързано с него, решаваше Людмила Афанасиевна, останаха за малко и влязоха в стаята.
Двете имаха еднакъв ръст, но тъй като Зоя бе по-набита, изглеждаше по-едра от Вера Корнилиевна. Човек можеше да си представи, че след две години, когато самата бъде лекар, Зоя щеше да има по-внушителна осанка.
Започнаха визитацията от другата редица и през цялото време Олег виждаше само гърбовете им; пред погледа му се мяркаха също черните коси на Вера Корнилиевна и златистите къдрици на Зоя.
Но той дори тези къдрици вече две нощи не бе докосвал. Не бе му казвала, но Олег изведнъж откри, че цялата й неотстъпчивост, толкова досадна и обиждаща го, съвсем не е кокетство, а страх да престъпи чертата от обикновеното към завинаги. Той нали е завинаги. С такъв каква игра може да има?
Именно на границата на този въпрос Олег се връщаше към действителността: такъв съм.
Днес болните от цялата тази редица трябваше да бъдат облъчвани. Затова двете бавно и подробно преглеждаха и разпитваха болните. Вера Корнилиевна сядаше при всеки.
На Ахмаджан, след като прегледа кожата му, цифрите в историята на болестта и последния анализ от кръвта, каза:
— Скоро ще свършим с лекуването! Ще си отидеш у дома!
Ахмаджан се усмихна.
— Къде живееш?
— В Карабаир.
— Ще си отидеш.
— Оздравял? — сияеше Ахмаджан.
— Оздравял.
— Напълно?
— Засега напълно.
— Значи повече няма да идвам?
— Ще дойдеш след половин година.
— Защо след като съм напълно?
— Да те видим.
Така и премина цялата редица легла, без нито веднъж да се обърне към Олег. И само веднъж към него погледна Зоя.
Погледна го с особена лекота, усвоена от нея от известно време. И на визитации винаги намираше такъв миг, когато само той виждаше очите й, за да му изпрати като сигнали по морзовата азбука кратките весели пламъчета на своите пламъчета-тире и пламъчета-точка.
Но именно по тази лекота веднъж Олег разбра, че това не е търкулнало се по-нататък колело, а знак, че е прекалено трудно да се мине в територията на невъзможното.
Наистина свободният човек не може да изостави квартирата си в Ленинград, но нали и тук е същото? Разбира се, щастието е в това с кого си, а не къде, но все пак в големия град…
Вера Корнилиевна дълго се задържа при Вадим. Прегледа крака му и опипа слабината, после корема и през цялото време питаше как се чувства; дори зададе съвсем нов за Вадим въпрос: как се чувства след ядене.
Вадим съсредоточено и тихо отговаряше. Когато започнаха неочакваните опипвания в дясната слабина и въпроса за храната, той попита:
— Черният дроб ли ви интересува?
Беше си спомнил, че преди заминаването майка му сякаш случайно го бе попипала по същото място.
— Всичко трябва да зная — поклати глава Вера Корнилиевна. — Болните станаха толкова грамотни, че спокойно могат да облекат бели престилки.
Положил върху възглавницата главата си с катраненочерни коси и прежълтяло мургаво лице, Вадим погледна към лекарката строго като Светия Отец от иконата.
— Но аз разбирам — каза тихо той. — Четох за какво става дума.
Каза го без никакви претенции, очаквайки като нещо съвсем естествено Хангард да се съгласи с него или веднага да започне да му обяснява, но тя се смути, не можа да намери нужните думи и седнала на леглото му, изглеждаше като виновна. Той бе хубав, млад и навярно много способен — напомняше й за друг млад човек от познато семейство, който дълго умираше с ясното съзнание какво го очаква и никакви лекари не можеха да му помогнат; именно заради него Вера, тогава осмокласничка, реши да не става, както бе замислила, инженер, а да се посвети на медицината.
Но ето че и тя не можеше да помогне.