Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Думнония западаше и като че ли не можех нищо да направя, за да предотвратя това, защото Мордред имаше толкова власт колкото да ме заобикаля. Исса обаче се стараеше да запазва реда и правосъдието, доколкото можеше, докато ние със Сийнуин прекарвахме все по-дълго време в Силурия. Какви хубави спомени имам от Иска; спомени за слънчеви дни с приспивните песни на Талиезин и нежните закачки на Гуинивиър, която взимаше на подбив моето щастие, изписано по лицето ми докато влачех по тревата Артур-бач и Серен, седнали на обърнат надолу щит. Артур често се включваше в игрите, защото винаги е обожавал децата, а понякога и Галахад бе с нас, защото бе останал с Артур и Гуинивиър в тяхното приятно изгнание.
Галахад още не се бе оженил, макар че сега си имаше дете. Детето бе неговият племенник принц Передур, синът на Ланселот, когото намерили да броди, потънал в сълзи, сред мъртвите при Минид Бадън. Колкото повече растеше Передур, толкова повече заприличваше на баща си — имаше същата тъмна кожа, същото слабо и красиво лице и същата черна коса, но по характер бе същински Галахад, а не Ланселот. Беше умно и сериозно момче, което се стараеше да бъде добър християнин. Не знаех доколко бе запознат с историята на баща си, но винаги се притесняваше в присъствието на Артур и Гуинивиър, и те, според мен, не се чувстваха добре с него. Но той не бе виновен за това, по-скоро лицето му им напомняше неща, които всички предпочитахме да забравим, така че и той, и те почувстваха облекчение, когато на дванадесет години Передур бе изпратен в двора на Мюриг в Гуент да се учи на бойно майсторство. Той бе добро момче, и все пак след като замина, в Иска стана по-светло, сякаш някаква сянка си бе отишла. Години по-късно, много след края на историята на Артур, опознах Передур по-добре и започнах да го ценя като всеки друг човек.
Передур бе тревожил спокойствието на Артур, но бе почти единствената сянка, която му създаваше неприятности. В днешните тъмни дни, когато хората погледнат назад и си спомнят какво загубиха когато Артур си отиде, те обикновено говорят за Думнония, но други тъгуват и заради Силурия, защото в онези години той дари това забравено кралство с време на мир и справедливост. Пак имаше болести, пак имаше бедност, и мъжете не престанаха да се напиват и да се избиват помежду си само защото Артур управляваше, но вдовиците знаеха, че неговите съдилища ще им дадат някакво обезщетение, а гладните знаеха, че в неговите зърнохранилища има храна, с която ще могат да изкарат зимата. Силурия не бе разграбвана от чужди нашественици, и макар че християнската религия бързо се разпространи из долините, Артур не позволи на нейните свещеници да поругават езическите светилища, нито позволи на езичниците да нападат християнските църкви. В онези години той превърна Силурия в страна, каквато бе мечтал да превърне цяла Британия — райски кът. Никой не заробваше деца, никой не гореше реколтата, а военачалниците не опустошаваха стопанства.
Но отвъд границите на рая, се надигаха тъмни сенки. Една от тях бе отсъствието на Мерлин. Минаваха години, а никой не знаеше нищо за него и след време хората предположиха, че друидът сигурно бе умрял, защото нито един човек, дори Мерлин, не можеше да живее толкова дълго. Мюриг беше заядлив и раздразнителен съсед, който искаше все по-високи и по-високи данъци или пък настояваше долините на Силурия да се прочистят от друидите. Баща му Тюдрик оказваше някакво влияние, когато успееше да се отърси от самоналожения начин на живот, който го водеше едва ли не към гладна смърт. Поуис си остана слаба, а в Думнония беззаконието все повече се налагаше, макар кралството да бе пощадено от най-лошите страни на управлението на Мордред, просто защото той отсъстваше. Изглежда само в Силурия цареше щастие и ние със Сийнуин започнахме да си мислим, че ще доживеем последните си дни в Иска. Имахме богатства, имахме приятели, имахме семейство и бяхме щастливи.
Накратко, бяхме самодоволни, а съдбата винаги е била враг на самодоволството, а, както винаги казваше Мерлин, съдбата е неумолима.
Бях на лов с Гуинивиър сред хълмовете северно от Иска, когато за пари път чух за раняването на Мордред. Беше зима, дърветата бяха голи, а прехвалените хрътки на Гуинивиър току-що бяха погнали един червен елен, когато ме откри вестоносец от Думнония. Човекът ми подаде писмо, после с широко отворени очи загледа Гуинивиър, която мина покрай озъбените кучета, за да сложи край на страданията на елена с един милостив удар на късото си копие. Нейните ловци прогониха кучетата от трупа на животното и извадиха ножовете си да го разчленят. Отворих пергаментовия свитък, прочетох краткото съобщение и погледнах към вестоносеца.