Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И не само да пея, но и да слушам. Обичам старите песни. Понякога хората си спомнят само откъси от тях и аз се опитвам да ги възстановя целите.
Било важно според него да се слушат песните на обикновените хора, защото така той научавал какво им харесва, но освен това Талиезин искаше да им пее и своите песни.
— Да забавляваш господари е лесно, защото те имат нужда от забавление — обясни ми той, — но земеделецът има нужда най-напред от сън, после от песни, и ако аз успея да го задържа буден, тогава знам, че съм създал хубава песен.
А понякога си пеел сам на себе си.
— Сядам под звездите и пея — каза ми той с крива усмивка.
— Ти наистина ли виждаш бъдещето? — попитах го аз при този разговор.
— Сънувам го — каза той, като че ли това не беше нищо особено. — Но да виждаш бъдещето е като да гледаш през мъгла, а наградата едва ли си струва усилията. Освен това, лорд, никога не знам дали виденията ми идват от Боговете или са плод на моите собствени страхове. В края на краищата аз съм само един менестрел.
Мисля, че не беше съвсем искрен. Мерлин ми беше казал, че Талиезин е дал обет за девственост, за да запази дарбата си да предсказва, значи той я ценеше много повече отколкото показваше на думи, но сигурно омаловажаваше своя талант, за да не насърчава любопитството на хората. Мисля, че Талиезин бе видял нашето бъдеще далеч преди някой от нас да е съзрял предстоящото, но не бе пожелал да ни го разкрие. Той умееше да пази тайни.
— Само един менестрел ли? — попитах аз, повтаряйки последните му думи. — Хората разправят, че ти си най-великият менестрел на всички времена.
Той поклати глава, за да отхвърли ласкателството ми.
— Аз съм само един менестрел — настоя Телиезин, — макар и да съм преминал през обучението за друиди. Научих тайнствата от Селафид в Корновия. Седем години и три месеца учих и самия последен ден, когато можех да взема друидския жезъл, аз напуснах пещерата на Селафид и се нарекох менестрел.
— Защо?
— Защото — отговори той след дълго мълчание, — друидът носи отговорности, които аз не исках да поема. Аз обичам да наблюдавам, лорд Дерфел, и да разказвам. Времето е приказка, и аз искам да съм нейният разказвач, а не неин създател. Мерлин поиска да промени приказката и се провали. Аз не смея да си поставям толкова високи цели.
— Нима Мерлин се е провалил? — попитах аз.
— Искате да кажете не за дребни неща — спокойно каза Талиезин, — а за големите ли? Да. Боговете се отдалечиха още повече и подозирам, че нито моите песни, нито всичките огньове на Мерлин могат вече да ги върнат. Светът се обръща, лорд, към нови Богове, и може би това не е чак толкова лошо. Бог си е Бог, и какво значение има за нас кой от тях ще господства? Само гордостта и навикът ни карат да се държим за старите Богове.
— Да не искаш да кажеш, че всички трябва да станем християни? — грубо запитах аз.
— За мен няма никакво значение кой Бог почитате, лорд. Аз съм тук само да наблюдавам, да слушам и да пея.
Така Талиезин пя докато Артур управляваше с Гуинивиър в Силурия. Моята задача бе да държа юздите на Мордред, за да не върши пакости в Думнония. Мерлин бе изчезнал, вероятно сред обитаваните от духове мъгли на далечния запад. Саксите трепереха от страх, но все още мечтаеха за земята ни, а в небесата, където нямаше кой да държи юздите на Боговете, за да не вършат пакости, отново се търкаляше зара.
В годините след Минид Бадън Мордред бе щастлив. Битката бе създала у него вкус към военните дела, и той лакомо се опитваше да задоволи новата си страст. За известно време му стигаше да се бие под командването на Сеграмор — участваше в нападенията срещу намалелите територии на Лоегир или преследваше сакски отряди, които идваха да крадат от нас зърно и добитък, но после започна да се дразни от предпазливостта на Сеграмор. Нумидиецът нямаше желание да започне истинска война като завладява земи, все още притежавани от Сердик, където саксите бяха силни. Но Мордред отчаяно мечтаеше отново да чуе тътена от сблъскването на две стени от щитове. Веднъж заповяда на хората на Сеграмор да го последват в територията на Сердик, но те отказали да тръгнат на поход без да са получили заповеди от Сеграмор, а техният военачалник забрани нахлуването. Мордред ходи известно време с увиснал нос, но после пристигна молба за помощ от Брослианд, британското кралство в Арморика, и той поведе един отряд доброволци да се бият срещу франките, които заплашваха границите на крал Будик. Мордред остана в Арморика повече от пет години и през това време си създаде име. Разправяха ми, че бил безстрашен в битка. А победите му привлякоха още хора под знамето с дракона. Това бяха мъже без господари; мошеници и престъпници, които можеха да забогатеят от плячката, и Мордред им даваше онова, за което мечтаеха. Той отвоюва голяма част от загубеното кралство на Беноик и менестрелите започнаха да пеят за Мордред и да виждат в него нов Утър, дори втори Артур, макар че през сивите морски води до дома достигнаха и други истории, (които никога нямаше да се превърнат в песни) и те разказваха за изнасилвания и убийства, за жестокостта на един човек с власт.