Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Морисън си помисли, че може би беше взела скимера за краткия полет до Маленкий град, само за да преживее отново за миг спомените си и заради нищо друго.
— Тези полети могат да се окажат много опасни.
— Всъщност не, ако знаете какво правите. Веднъж летяхме над подножието на Кавказ и наистина можеше да стане опасно. Някой внезапен порив на вятъра лесно можеше да размаже скимера в хълмовете и наистина нямаше да бъде приятно, но бяхме млади и безгрижни. И все пак може би за мене щеше да бъде по-добре, ако се беше случило.
Гласът й заглъхна и за миг лицето й помрачня, но след това някаква мисъл отново я накара да се усмихне.
Морисън почувства как недоверието му отново се надига. Защо мисълта за Конев я караше да бъде щастлива, след като на миниатюризирания кораб не желаеше дори да го погледне?
— Изглежда нямате нищо против да говорите за него, София? — след което умишлено добави забранената дума — Имам предвид Юрий. Дори ми се струва, че този разговор ви прави щастлива. Защо?
— Уверявам ви, Албърт, не сантименталните мисли ме правят щастлива — процеди през зъби Калинина. — Гневът и разочарованието и… и скръбта правят човека злобен. Искам отмъщение и съм достатъчно подла, е, имам предвид нормалното човешко чувство, че да се му се насладя, когато дойде момента.
— Отмъщение ли? Не ви разбирам.
— Много е просто, Албърт. Отне ми любовта и лиши дъщеря ми от баща, когато нямах възможност да отвърна на удара. Докато мечтаеше да превърне миниатюризацията в използваем процес с малък разход на енергия и да стане в отплата най-известния учен в света, а може би в цялата история, това не го безпокоеше.
— Но се провали. Не получихме нужната информация от мозъка на Шапиров. Знаете, че не успя.
— Да, но вие не го познавате. Никога не се предава. Действията му се ръководят от яростта. Видях го мимоходом как ви наблюдаваше, след като приключихме пътуването в тялото на Шапиров. Мога да прочета мислите му само от едно мигане на клепачите му. Той мисли, че вие имате отговора.
— Мисли, че знам какво има в мозъка на Шапиров? Не. Как бих могъл да го знам?
— Албърт, няма значение дали знаете нещо или не. Той мисли, че вие знаете нещо и повече от всичко на света желае да притежава вас и вашето устройство, повече дори отколкото иска мене или детето си. А аз ви измъквам от ръцете му, Албърт. Със собствените си ръце ви измъквам от Пещерата и ще ви видя как отлитате за родината си. И ще го видя как се поболява от неосъществените си амбиции.
Морисън удивено се загледа в нея, докато скимера се носеше равномерно, подчинявайки се на твърдата й ръка върху лоста за управление. Не беше и помислял, че Калинина е способна на подобна унищожителна и злобна радост.
82.
Боранова слушаше емоционалния и задъхан разказ на Конев, и усети, че вълната на вътрешната му убеденост я повлича. Веднъж вече се беше случвало, когато Конев беше убеден, че могат да прочетат мислите в умиращия ум на Шапиров и че Морисън, американския неврофизик е ключа към загадката.
— Звучи напълно налудничаво.
— Какво значение има как звучи, щом е истина? — отвърна Конев.
— А, значи е вярно?
— Сигурен съм.
— Трябваше Аркадий да е тук — промърмори Боранова, — за да ни каже как баща му го е убедил, че увереността не е гаранция за истината.
— Нито пък е гаранция за обратното. Ако се съгласиш с онова, което казвам, трябва също да признаеш и че не можем да му позволим да си отиде. Сега със сигурност, а вероятно никога.
— Твърде късно е — Боранова силно поклати глава. — Нищо не може да се направи. Съединените щати го искат и правителството се съгласи да го пусне. Не можем да се откажем от взетото решение, без да предизвикаме световна криза.
— Наталия, като вземем предвид каква е цената, можем да рискуваме. Няма да избухне световна криза. Месец-два ще има шумни разговори и много позиране, а след това, ако сме получили нужното можем да го оставим да си върви, ако е абсолютно наложително или можем да организираме малка катастрофа…
Боранова скочи на крака разгневена.
— Не! Предложението ти е немислимо. Сега сме двайсет и първи век, а не двайсети.
— Наталия, в което и столетие да живеем, изправени сме пред дилемата дали Вселената ще бъде наша или тяхна.
— Знаеш, че не можеш да убедиш Москва, че точно това е залога. Правителството получи онова, което искаше — безопасно пътуване в човешко тяло. И за момента е всичко, което желаят. Никога няма да разберат, че сме искали да прочетем мислите на Шапиров. Никога няма да им го кажем.