Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
За първи път откакто напусна Съединените щати, не, за първи път от доста време насам Морисън започна да се чувства в добро разположение на духа. Започна да си мисли как ще се върне в Съединените щати. За първи път се осмеляваше да си го помисли.
— Какво следва, след като отидем в хотела в Маленкий град?
— Ще вземем кола до летището — решително отвърна София, — а след това ще се качите на борда на самолета за Америка.
— Кога?
— Довечера, съгласно графика. Ще се опитам да го ускоря.
— Бързате ли да се отървете от мен? — попита почти весело Морисън.
— Да. Точно така — отговори веднага Калинина за негово учудване.
Загледа се в профила й. Омразата отдавна беше изчезнала от лицето й, но в изражението й имаше някакво скрито нетърпение, което накара Морисън да се разтрепери. Представата за завръщането му в Съединените щати започна да се стопява по краищата.
— Нещо не е ли наред, София?
— Не, засега всичко е наред. Просто очаквам, че той ще тръгне след нас. Вълкът е излязъл на лов, така че трябва да ви отведа колкото е възможно по-бързо.
84.
Под тях лежеше Маленкий град, при все че всъщност не беше точно град. Малък по име, градът наистина не беше голям и във всички посоки преминаваше в равнинната местност.
Хората, работещи по миниатюризационния проект го използваха само за спане и сега, през деня, изглеждаше пуст. Тук-там имаше по някое превозно средство, виждаха се малко пешеходци и разбира се имаше деца, играещи по прашните улици.
Мярна му се мисълта, че не знаеше къде, върху огромната площ на Съветския съюз, се намират Маленкий град и Пещерата. Някъде в брезовите гори или в тундрата. Началото на лятото беше топло и почвата изглеждаше суха. Може би се намираше в Централна Азия или в степите в европейската част, близо до Каспийско море. Не можеше да прецени.
Скимерът се спускаше по-плавно от издигането. Морисън не би повярвал, че е възможно толкова равномерно спускане. Колелата докоснаха земята и почти веднага спряха. Намираха се зад хотела, чиито малки размери се виждаха от въздуха.
Калинина пъргаво скочи от скимера и махна на Морисън, който се измъкна по-спокойно.
— Какво ще стане със скимера?
— Ще се върна с него в Пещерата, ако времето се задържи — отвърна безгрижно тя. — Елате, ще ви заведа във вашата стая, за да си починете малко и да обмислим следващите ни действия.
— Искате да кажете, стая с войници, които да ме пазят?
— Никакви войници няма да ви пазят — възрази нетърпеливо Калинина. — Сега не се страхуваме, че можете да избягате — огледа се наоколо и добави, — макар че бих предпочела да има войници.
Морисън също се огледа с известно нетърпение и реши, че самият той не желае присъствието на войниците. Ако Конев дойдеше, за да го върне обратно, както явно се страхуваше Калинина, зад гърба му вероятно щеше да има войници.
За съжаление тази мисъл не го успокои.
Морисън не беше виждал хотела отвън през деня — не беше свободен, за да го разглежда. Вероятно се използваше само от официални лица или специални гости като него, доколкото можеше да се причисли към тази категория. Учуди се дали се пълни, макар и да е малък. Двете нощи, които прекара в него бяха спокойни. Не си спомняше да е чул шум по коридорите, а столовата също беше празна, когато се хранеше в нея.
Приближиха се до входа точно в момента, когато си мислеше за столовата. Отстрани, седнала на слънце и задълбочена в някаква книга, седеше някаква пълна жена с червеникаво-кафява коса. Ниско на носа й бяха кацнали очила. Морисън се учуди от тази проява на архаизъм. Очилата бяха рядкост. Операцията на очите беше нещо обикновено и нормалното зрение беше наистина нещо нормално.
Морисън не успя веднага да я познае, защото очилата и замисления вид на лицето й бяха променили изражението й. Може би нямаше да се досети, ако не мислеше за столовата. Тази жена беше сервитьорката, към която се обърна за помощ преди три вечери и която го издаде — Валерия Палерон.
— Добър ден, другарко Палерон — грубо рече Морисън. Гласът му беше остър, а изражението недружелюбно.
Не изглеждаше притеснена от тона му. Погледна го, свали очилата си и отвърна:
— А, другаря американец. Върнали сте цял и невредим. Поздравления!
— За какво?
— Целият град говори само за това. Имало е експеримент, който се е оказал голям успех.
— Не би трябвало целия град да говори за това — остро се намеси Калинина с мрачно изражение. — Нямаме нужда от приказливи езици.