Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Той за друго, той с тревога (и не за пръв път!) — за западните пари: нима е вярно, че получавам пари за западните издания на романите?
Заклетата съветска анатема: който мисли не както трябва, непременно се е продал за западни пари; не ти ли плащат съветски — умри патриотично, но западни не получавай!
Аз: — Не само за романите, получиха се за „Денисович“ от норвежците — и тях засега не ги вземам. Просто гаднярите от СП не могат да си представят, че е достъпно човек да живее и скромно.
А. Т. грейна. Взе да хвали „Изложението“. Но пак: как е могло да стане така, че още вчера „читатели почитатели“ му донесли същото това „Изложение“?
— Ами — аз го пуснах.
Той донякъде се стресна: бива ли така? ами нали ще се разярят (тоест началствата).
А в чантата ми вече рие с крак, чака да му дойде часът готовото „Отворено писмо“ до секретариата. И както е открит, разположен А. Т., както сме еднонастроени! — страх ме е да му го покажа, защото помня неговите спираници и забрани. Все пак нека го подготвя:
— А. Т.! Вие ме обичате и ми мислите доброто, но в съветите си изхождате от опита на друга епоха. Да речем, ако преди време бях дошъл при вас да се посъветвам: да изпращам ли писмото до конгреса? да разпространявам ли „Раковата болница“ и „Кръга“? — вие усилено щяхте да ме разубеждавате. (Меко казано… щеше да строши стъклото от бюрото в главата ми.) А аз излязох прав!
Старото се приема. Но за новото — не смея. Просто:
— Разберете. Така трябва! Подсказва ми го лагерният опит: колкото по-рязък си с доносниците, толкова е по-безопасно. Не бива да създаваме видимост на съгласие. Ако си затрая, след няколко месеца тихомълком ще ме схрускат — заради „липса на адресна регистрация“, заради „тунеядство“, по нищожен повод. А ако вдигна врява, тяхната позиция отслабва.
Той: — Но на какво се надявате? Всичките тия „читатели почитатели“ само си играят на подкрепа. Лицемерно въздишат за изключването ви и веднага преминават на други теми. Вярвам, че не заемате поза, когато казвате, че сте готов да умрете. Само че безполезно ще е, нищо няма да промените.
Доколкото не ми изневерява паметта, не за пръв път се люлеем един срещу друг на тая греда. Само че днес — без да се ядосваме, с тъжно благожелателство. Нещо повече: такава сърдечност като днес никога не сме изпитвали. Не, сърдечност имаше, но такова равенство нямаше. За пръв път през 8-годишното ни познанство наистина като с равен, наистина като с приятел.
Аз: — Ако е така, нека бъде така, значи жертвата засега ще е безполезна. Но в далечно бъдеще все едно ще свърши работа. Впрочем мисля, че ще намери подкрепа и сега.
(Да, така мислех. Беше ме разглезила подкрепата на моето конгресно писмо, дадена от стоте писатели. С присъщия ми превес на оптимизма и сега очаквах масово писателско движение, борба, може би напускане на СП. Но такова нещо не стана. Нямаше никакъв истински гнет, нямаше арести, нямаше гръмотевици — но изморените хора бяха загубили всякакъв порив да се съпротивляват. С различна степен на гръмкост и рязкост написаха протести 17 членове на СП, а осмина — Можаев, Максимов, Тендряков, Искандер, Окуджава, С. Антонов, Войнович и Ваншенкин — отишли да плашат Воронков, после един по един ги привиквали в ЦК да им дърпат ушите.
А. Т.: — Сега е отлив, оголват се коренищата, водораслите, безобразна картина.
Аз: — Където е текло, пак ще тече.
А разговорът за него, за Трифонич? Най-сетне започна и той. За мен загубването на СП е формалност, дори облекчаваща, над Твардовски е надвиснала по-голяма трагедия, защото засяга душата му: наближава неизбежното време той да напусне рожбата си, „Новый мир“. И в изключването ми той вижда последния тласък за това. А предпоследният е: обадил се един инструктор от ЦК, иска да дойде да „подработва“ състава на редакцията (защо? никой не го е викал; явно — да изтиква Лакшин, Хитров и Кондратович).
Както склонните към размисъл вярващи хора цял живот, и във върховния му час, размишляват за своята бъдна, неизбежна смърт, колко ли пъти вече, колко ли пъти А. Т. заговорваше с мен за оставката си — още когато насмалко не ми дадоха Ленинска награда, още когато всички си мислехме, че сме на гребена на хрушчовската вълна. И всеки път, и днес особено енергично (избиколил със стола си неговото голямо председателско бюро и до неговото кресло там, та да сме един до друг) го убеждавах: „Новый мир“ опазва културната традиция, „Новый мир“ е единственият честен свидетел на съвременността, във всяка книжка има две-три много хубави статии, хайде нека е една — и тя вече изкупва всичко, да речем, Лихачовата „Бъдещето на литературата“, — А. Т. веднага се развесели, грейна, с удоволствие си поприказвахме за Лихачовата статия. А от какво е принуден да се отказва! — например има спомени на участник в сибирското въстание от 1921 година. („А ще ми ги дадете ли да ги прочета?“ „Ще ви ги дам.“ — Ей тук сме неразделни, както започвахме от „Денисович“.)