Любов извън закона

Роби се обърна изненадан. Само можеше да предполага какви усилия бяха нужни на брат му, за да възвърне почти нормалния си глас.

— С много малко — отговори честно той. — Стражата прави обиколки на всеки половин час.

— Тогава ще се опитам да вървя — прошепна Джони, стиснал здраво челюсти в усилието да се задържи прав. — Дай ми една кама. — Устните му се изкривиха в грозна усмивка. — В случай, че се срещнем с Годфри.

Роби закачи камата си на колана на Джони и те започнаха мъчителното изкачване по тесните стълби. Роби и Манроу вървяха напред в ролята на разузнавачи Кинмънт и Адам ги следваха с по-бавно темпо, придържайки Джони от двете страни.

Раненият мълчаливо броеше стъпките си, сякаш цифрите щяха да дадат на мозъка му нужния импулс, за да раздвижи краката си. Опитваше се да постави преграда между мозъка и разкъсващата болка. И въпреки всичко силната му воля и куражът успяваха да поддържат неустойчивото равновесие между движението и окончателното му рухване.

Кинмънт и Адам го крепяха здраво под мишниците, като внимаваха да не докосват гърба му и да му дават възможност той сам да определя темпото, с което да се движи. Преминаха без произшествия през горните две нива, отнасяйки туниките на няколко мъртви пазачи, след това изминаха и последните стъпала и стигнаха вратата, извеждаща от подземието.

Облян в пот след мъчителното изкачване, трескавото тяло на Джони усети с благодарност студения полъх на зимата. Пое дълбоко въздух с надеждата да поразхлади и сърцето, и дробовете си.

Всичко изглеждаше спокойно. Градът от другата страна на стената беше скрит от гъстата мъгла.

— Още десет минути — прошепна Роби. — Ще издържиш ли? — Опитваше се да пробие мрака с поглед, за да разбере в какво състояние се намира брат му.

— Бих пълзял… и през… ада — промълви Джони, все още задъхан от дългото изкачване, — за да се измъкна оттук.

— Следващите неколкостотин метра може да се окажат много близки до това — предупреди го Роби.

— Готов съм — отвърна брат му.

Трябваше да намери сили, за да измине оставащото немалко разстояние. Морфинът сякаш най-после започваше да действа и краката му придобиваха способността да се движат сами.

Мъжете, наметнали туниките на стражата, бяха обградили плътно Джони, чиито рани не му позволяваха да облече тежко палто. Започнаха бавно да се придвижват по калдъръмената пътека към главната порта. Беше много опасно да вървят така явно изложени, петима мъже срещу целия гарнизон в кулата, движещи се без каквото и да било прикритие, но това беше единственият път, водещ към изхода. Следващите няколко минути щяха да бъдат истинско изпитание за смелостта им. Луната беше скрита зад гъстите облаци, носещи се към града откъм океана. Сенките, които хвърляха стените, бяха маслиненочерни. Мокрият хлъзгав калдъръм щеше да ги отведе към свободата. Самотен войник, идващ към бараката си, се размина с тях, но той, както личеше по олюляващата му се походка, беше доста пиян и не им обърна внимание. Трябваше да минат още през три охраняеми врати и след тогава да излязат през главния портал. През първите две преминаха както беше планирано; за това охрата им беше получила такава сума, че от сутринта можеше спокойно да напусне работа. Когато обаче стигнаха до малката стаичка, откъдето се охраняваше последната врата, се оказа, че в нея току-що бяха влезли трима офицери, очевидно връщайки се от обиколка кръчмите по Хай Стрийт. Мъжете от семейство Кари, които стояха като замръзнали в тъмната сянка на стената, се почувстваха доста объркани, когато офицерите се настаниха с намерението да се включат в играта на карти на охраната.