Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
— Готова ли си?
Младата жена кимна и се усмихна.
— Доста си се поотдалечил от къщи — каза тя, отправила се забързано към гардероба, за да вземе наметалото си.
— Ти също.
— Надявам се сутринта да бъда още по-надалеч — отвърна Елизабет, намятайки плаща върху раменете си, докато приближаваше до него. — Роксейн каза, че първо трябвало да избягам аз.
— Имаме пет минути. Дай ми ръка, стълбите са доста стръмни.
Три минути, след като прелетяха надолу по спирало видното стълбище, те бяха навън. Вратата зад тях се затвори и в дома на херцог Куинсбъри се възцари спокойствие.
Трябваха им още две минути, за да стигнат до каретата, спряла на съседната улица, и Елизабет вече пътуваше към чакащия в Лийт кораб, охранявана от Редмънд и хората му.
Всичко стана прекалено лесно, мислеше си тя, хванала се здраво за облегалката, тъй като конете се носеха с пълна сила из тесните улици. Благодарение на Роксейн, чиито слуги бяха открили местонахождението й. И пак благодарение на Роксейн, която беше успяла да се добере до нея и да й съобщи за плана. Тогава тя не знаеше още, че и бягството на съпруга й ще стане с помощта на бившата му любовница, която точно в този момент се усмихваше на Харолд Годфри.
— Много сте точен — посрещна тя бащата на Елизабет още пред позлатената врата, водеща към гостната. — Простете, че все още е пълно с хора, но той рецитира по-дълго, отколкото предполагах. Ще пиете ли бренди?
Графът, комуто не се отдаваше особено да играе ролята на ухажор, не се и опита да скрие недоволството си. Не беше очаквал, че ще има и други хора.
— Да, ще пия — отвърна не особено любезно той, оглеждайки стаята, сякаш броеше хората, които трябваше да изхвърли навън.
— Не след дълго всички ще си тръгнат — прошепна Роксейн, постави длан върху ръката му и го поведе към гостите си. — Повечето ще ходят на сбирката у Блеър Клоуз. Бързате ли? — Чувствените нотки в гласа й леко намекваха, че припряността не й допадаше особено.
— Не, разбира се, че не.
Той не беше глупак, една толкова съблазнителна красавица си заслужаваше чакането.
— Колко мило.
Тя се облегна леко на ръката му, така че гръдта й го докосна за миг.
— Така, елате насам, а аз ще се погрижа да ви донесат превъзходно френско бренди.
Докато Роксейн даваше нарежданията си на един лакей, външните врати на единбургската тъмница се разтвориха без проблеми пред спасителите на Джони, благодарение на щедрите подкупи, раздадени от адвоката Каутс.
Малко по-късно след уговореното почукване пред тях се разтвориха още две порти, все така безмълвно, като че ли бяха движени от призрак. Оттук нататък щяха да слизат надолу към подземията. Двама от малката групичка носеха горящи факли, за да осветяват пътя през мрачните коридори. Първото ниво, по чиито стени бяха изсечени килиите, се пазеше от двама войници, които умряха с прерязани гърла, както си играеха на зар. На по-долния етаж Роби и хората му се хвърлиха като един върху тримата пазачи и също ги убиха безмилостно — но само така можеха да доведат до успешен край мисията си, без да оставят свидетели. Когато стигнаха до последната метална врата, която се отваряше вътрешната страна, Роби вече бе облякъл униформата на един от убитите пазачи. Когато тежката порта се отвори, той се промъкна през нея като стрела и застреля почти от упор двамата мъже от охраната; огънчетата на двата му пистолета проблеснаха едновременно в мрака. Никой не чу изстрелите, заглушени от дебелите стени на подземието.
Роби пъхна димящите пищови в кобурите им и набързо измъкна ключовете от ръката на единия мъртвец. Когато отвориха вратата, факлите осветиха неподвижно лежащия върху мръсния сламеник Джони.
Въпреки че бяха донякъде подготвени от разказа на Каутс, гледката ги изуми.
Той все още беше с прогизналите си от кръв панталони и ботуши. Обезобразеният му гръб изглеждаше ужасно — силно възпален, на места гноясал. Роби дори се запита дали не са дошли късно.
Той коленичи до брат си и постави длан на бузата му — тя гореше. Джони все още дишаше. Тъй като не можеше да разбере дали е в съзнание, Роби се наведе и доближи устни до ухото на брат си.
— Аз съм Роби! Чуваш ли ме? Дойдохме да те измъкнем оттук.
Очите на Джони се отвориха бавно, с прекъсвания, като че ли трябваше да изразходва всичките си сили за това елементарно движение, а трескавият им блясък се виждаше ясно дори в полумрака.
— Елизабет — прошепна той, но с толкова слаб тон, че Роби напрегна сетивата си, за да разбере какво казва.
— Тя е в безопасност.
На лицето му се появи лека усмивка, по-точно едва забележимо движение на устните. Преди да проговори отново, той трябваше известно време да събира силите си: