Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
Тя го погледна, смаяна от рязката промяна в поведението му, от проницателния му поглед.
— Давам ти думата си — отвърна тихо тя, усмивката му се появи отново.
— В такъв случай ти пожелавам късмет.
— Нали ще внимаваш?
— Разбира се.
— Изпрати ми съобщение по Коутс, като пристигнеш в Холандия.
— Увереността ти звучи като благословия.
— Така е. Никога не изкушавам боговете, като оставям евентуална възможност за нещастието.
Той предпочиташе да разчита на не толкова митични съюзници, а преди всичко на доброто оръжие и верните хора от клана, но въпреки това се усмихна в знак на съгласие.
— Тогава, до лятото — рече с лек поклон той и излезе от стаята.
На Роксейн й беше трудно да заспи, в чувствата й цареше истински хаос. Можеше да отблъсква колкото си искаше авансите му и да твърди, че младежкият му чар не я вълнува. Но това не беше вярно, най-малкото що се отнасяше до тялото й, и той прекрасно го разбираше. Въпреки това тази връзка бе немислима, в крайна сметка — невъзможна. Момчето беше само на осемнайсет години.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
В девет часа вечерта Роксейн слушаше в приемната прочутия поет, заобиколена от гостите си. Стаята беше ярко осветена от свещите. Между гостите сновяха лакеи и предлагаха вино и спиртни напитки, а от съседната стая се чуваше музика, изпълнявана от специално поканения струнен състав, която трябваше да служи за фон на стиховете. Роксейн погледна към часовника. Усети, че ръцете и се изпотиха под ръкавиците и посегна към чашата с вино — главната й опора в опасната игра с Харолд Годфри.
В същото време Редмънд и хората му се бяха спотаили в една тъмна уличка край дома на Куинсбъри, в очакване да стане девет и половина. Редмънд стискаше в дланта си часовник и от време на време го насочваше към слабата светлина, идваща от някакъв прозорец от отсрещната страна на улицата. Позлатената по краищата стрелка се движеше бавно към числото шест. В съседната улица чакаше карета със спуснати перденца и добре въоръжен кочияш.
В кръчмата край крепостната врата Роби, Манроу, Адам и Кинмънт бяха насядали в един ъгъл, закрит със завеса, но дръпната така, че все пак да могат да наблюдават входната врата, в очакване някой от хората на Редмънд. Това беше уговореният сигнал, при който те трябваше да напуснат кръчмата.
Елизабет седеше до масата в стаята си, разтворила книга пред себе си, а думите играеха безсмислен танц пред невиждащият й поглед. Повече не се беше виждала с Роксейн, но бе нащрек и се вслушваше във всеки звук. „Утре вечер“ беше казала Роксейн. Младата жена хвърли поглед към гардероба, където бе закачила пелерината си и за стотен път се опита да пресметне колко часа бяха минали, откакто й донесоха вечерята. Без часовник в стаята, тя се чувстваше още по-несигурна и напрегната. Кокалчетата на силно стиснатите й една в друга ръце бяха побелели.
Навън край къщата Редмънд прошепна:
— Сега. — И прибра часовника в джоба на палтото — Крийте се, докато някой от прислугата отвори — предупреди хората си той и се отправи към дома на Куинсбъри, последван от тъмните сенки на мъжете от охраната на Трий Кингс.
Когато почука на входната врата, той беше сам, облечен в униформата на градската охрана, а в ръцете му не се виждаше никакво оръжие. Щом малкото прозорче се отвори и някакъв слуга попита по каква работа е дошъл толкова късно, Редмънд отвърна:
— Херцогът поръча да предам съобщение на мис Дънбар.
При звука от отместването на резетата, скритите в мрака мъже, все така прилепени до стената, се приближиха още повече към входа. Вратата се беше отворила едва няколко сантиметра, а Редмънд вече бе влязъл с бързината на светкавица и запушил устата на стария слуга. Никой не продума, никакъв звук не показваше, че десетина мъже току-що бяха нахлули в тясната шестетажна къща. Само за секунди портиерът беше здраво вързан и отнесен в малката стаичка до входната врата, където обикновено спеше. В нея останаха и двама от хората на Редмънд, за да го пазят и да прикрият обратния им път.
Последва нещо като летене по стълбите, прекъснато за малко, докато завържат прислугата и я отведат в мазето, а Кристиан и камериерката й — в спалнята. След като остави по един човек да пази на стълбите на всеки етаж, Редмънд се отправи към четвъртия, където, според описанието на Роксейн, трябваше да намери стаята на Елизабет. Тук проговори за първи път, откакто бе влязъл в къщата:
— Аз съм Редмънд, не се плаши — каза много тихо, прилепил устни до вратата. — Ключът е у мен.
Миг по-късно той стоеше на прага, униформата беше необичайна, но лицето и усмивката, които носеха спасението й, бяха така познати и близки.