Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Продължи да цепи шубрака напред, питайки се дали пък не сбърка, като тръгна да търси къщата на Алтея, при това само по описанията на ръкомахащия търговец. Въздъхна и продължи напред. Колкото по-бързо стигне и се срещне с Алтея, толкова по-скоро ще се махне от тук.
Освен това гласът не му даваше покой, подтикваше го да върви и да върви.
Колкото по-скоро свърши със сестрата на Латея, толкова по-скоро ще посети дома на дедите си — Народния дворец.
Би било мъдро най-напред да научи, каквото може, за да знае какво да очаква от брат си по бащина линия.
Запита се дали Дженсън вече се е срещнала с чародейката Алтея и какво ли е научила от нея. Все повече се убеждаваше, че съдбата му по някакъв начин е свързана с тази жена — Дженсън. Към нея непрекъснато го връщаха разни неща — твърде много, за да ги сметне за случайни. Оба се отнасяше с изключително внимание към отделните точки в списъците си. Останалите хора не са толкова наблюдателни, но на тях не им се и налага — те не са важни особи като него.
А двамата с Дженсън са дупки в света. Още по-интересното е, че и двамата имат нещо общо в очите. Нещо, което дори Кловис забеляза. Вярно, не можа да определи какво точно. Оба се опита да го притисне, но онзи наистина не можеше да каже.
С напредването на заранта Оба положи всички усилия да се движи по-бързо през плетеницата от корени, която минаваше за пътека. В един момент тя тръгна надолу и се изгуби в басейн от притихнала тъмна вода. Оба се спря задъхан, по лицето му се стичаха струйки пот. Огледа се първо наляво, после надясно, за да види дали няма откъде да заобиколи. Изглежда, пътят продължаваше право напред, през гъстата растителност и пелената от пари. Но най-напред трябваше да прекоси през водата. Както му беше горещо, идеята не му се стори чак толкова лоша.
Тъй като не видя друга опора, отряза един по-дебеличък клон и си издялка удобна тояга, на която да се подпира.
Стиснал тоягата в едната си ръка, Оба нагази във водата. Оказа се не толкова разхладителна, колкото се бе надявал. Вонеше ужасно и беше пълна с кафяви пиявици. Докато газеше и пореше тинестото дъно с крака, непрекъснато махаше с ръка пред лицето си, за да прогони рояците насекоми. Продължи да се оглежда, но явно това бе единственият път, извеждащ към сушата напред. Тази мисъл му вдъхна сили да следва неотклонно избраната посока.
В началото по дъното имаше корени, на които можеше да се стъпва, но скоро се озова до гърди във вода, а още не бе стигнал средата на блатото. Водата го дърпаше нагоре към повърхността и краката му едва докосваха дъното. Корените бяха хлъзгави и тоягата му не можеше да намери в тях добра опора, но поне му помагаше да запази равновесие.
Беше добър плувец, но идеята, че заедно с него в черните води може да плува още нещо, никак не му се понрави. По-добре да се мъчи да ходи. Вече приближил отсрещния бряг, се замисли дали да не захвърли тоягата и да преплува останалата част от блатото. В същия миг в крака му се блъсна нещо тежко. Преди да има време да реагира, онова го дръпна рязко за глезените и светкавично се уви около прасците му.
Първата мисъл на Оба беше, че сигурно е някое от чудовищата, за които се говореше, че живеят в блатото. През целия им дълъг път Кловис го бе заливал с какви ли не истории за тези страховити същества и го бе предупреждавал да внимава, но уверен в собствената си сила, Оба изслушваше предупрежденията на спътника си с презрителна гримаса.
Сега обаче изпадна в истински ужас. Започна да се мята бясно, паника притисна гърлото му, краката му ритаха отчаяно, за да се измъкнат от хватката, но огнедишащото чудовище се бе вкопчило здраво в него и явно нямаше намерение да го пусне. Беше същото както някога в тясната клетка, в която го затваряше майка му като дете. Почувства се отново малък и безпомощен. Писъкът му полетя над гъстите води и се върна обратно при него като ехо. Единствената му ясна мисъл беше, че е твърде млад, за да умира — особено по такъв ужасен начин. Животът му тепърва започва. Не е често да го сполетява такава съдба.
Изкрещя отново и с подновени усилия се опита да се освободи. Искаше да се махне от там, копнееше неистово да избяга надалеч, както някога бе мечтал да напусне тясната кошара. Виковете не му бяха помагали преди, нямаше да му помогнат и сега. Чуваше само празното ехо.
Съществото внезапно го завъртя и го дръпна под водата.
Оба успя да си поеме дъх тъкмо навреме. Докато потъваше към дъното с разширени от ужас очи, забеляза за пръв път люспите на похитителя си. Никога не беше виждал по-голяма змия. Все пак изпита облекчение — поне е змия. Вярно, голяма, но все пак е само едно животно, а не огнедишащо чудовище.