Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Много добре! — каза Марголински. — А сега на работа, защото не ми се вярва да си дошъл без работа.
— Това е вярно — отговори комедиантът.
— В какво се състои работата? — попита Марголински. — Да купя, да продам или да скрия нещо? Какво да направя?
— Нищо подобно. Една хубава работа. Трябва да пансионирате една млада и хубава девойка.
Евреинът учудено го изгледа.
— Как се казва тази девойка? Ако е украшение за някоя мома — добре, но на момичета пенсия не давам.
Комедиантът се приближи до него и като го потупа по рамото, пошепна:
— Като ти разправя по-подробно, тогава ще ме разбереш. Нужно е едно лице да изчезне, сиреч то трябва да бъде задълго скрито, да не го вижда никой. Понеже зная, че вашата къща е удобна за такава цел, затова дойдох при вас.
— Какво ще получа, ако се съглася? — попита Марголински.
— По петстотин рубли месечно — каза комедиантът.
— Но кой ще ми гарантира тази сума?
— Ще отивате при един банкер, който в началото на всеки месец ще ви я брои.
Евреинът поглади брада.
— Петстотин рубли е порядъчна сумица — каза той, — но ако пресметна колко ще изхарча за ядене и пиене и най важното — опасността, на която ще се излагам, трябва да кажа, че мога да приема само ако ми заплащат осемстотин рубли.
— Не се колебайте, господин Марголински — рече комедиантът.
— Иначе ще отида при друг. Това, което се иска от вас, не е убийство.
— То е равносилно на убийство — каза евреинът. — Е, най-сетне дайте седемстотин рубли. Имате ли нещо против?
— Добре, но ако се съгласи този, който ме прати тук.
— Някой ви е пратил значи? А не можеше ли той сам да дойде при мене?
— Известно време ще се крие, ала после може да дойде при вас — каза комедиантът.
— А кога ще доведете момичето? — запита евреинът.
— Утре вечер. Но дотогава всичко трябва да е приготвено. И още нещо — никому не трябва да казвате за това.
— Разбирам — отвърна евреинът. — Утре ще ви чакам.
— Ще дойдем към полунощ, погрижете се едната врата да остане отворена.
Комедиантът сърдечно стисна ръката му и двамата излязоха от зимника.
Марголински тръгна към стаята на жена си, която си беше легнала отдавна. Тя не предчувствуваше, че в лицето на мъжа си има най-големия си враг.
Тя въздъхна в съня си.
Марголински я стрелна със сатанински поглед. — Тя го сънува — промълви той и в същия миг се сети, че е забравил ножа в зимника.
XXVIII. ОТКРАДВАНЕТО НА МОМИЧЕТО
Вечер — на другия ден след срещата на Марголински с комедианта.
Никога в Петербург не бе валяло толкова много сняг, както тази вечер. От силния вятър фенерите се клатеха непрестанно.
Улиците бяха затрупани с купчини сняг, които изглеждаха като бели рътлини.
Теглените от конете шейни едва-едва напредваха, а хората не можеха да се задържат на краката си.
Най-неприятно беше за ония, които бяха принудени да излязат по това време на улицата — толкова по приятно беше задругите, които се топлеха около горящите в салоните камини. В най-приятно настроение бяха Клариса Ягодкина и седящият до нея господин Конрад Фелзингер.
От три дни Конрад Фелзингер живееше у милионера.
Той не можа да откаже, тъй като мястото, което му предложи богатият Ягодкин, бе много хубаво.
Срещата с Клариса бе топла и естествена. Те си подадоха ръка като добри приятели, които се срещат след дълга раздяла.
А сега бяха седнали до камината и си говореха.
Конрад разказваше за своята родина, а Клариса го слушаше с пламнал поглед.
Конрад разказваше с болка, но Клариса го разбра Тя го улови за ръката, когато той свърши, и с развълнуван глас му каза:
— Кажете, че вие страдате и аз ще споделя мъката ви на драго сърце.
Конрад поклати отрицателно глава. Той мислеше за Елена.
Клариса го молеше непрестанно да си каже болката.
Това трогна Фелзингер, той взе ръката й, притисна я и рече:
— Аз ще ви доверя сърдечната си тайна, госпожице.
— Не ми казвайте госпожице, а само Клариса.
— Какво ще каже баща ви? Не смея!
— Ще му бъде приятно, както и на мене. Назовавайте ме Клариса. Искам много да чуя името си от вашите уста.
— Добре, Клариса — продължи младият учител, — аз обичах едно момиче, което за мен бе всичко на света. Аз толкова й вярвах, че всичко бих жертвувал за нея. Тя ми изневери, измами ме!
— Как е могла да измами, да изневери! — възкликна Клариса. — Нима не е било щастие за нея да има любовта на един такъв човек като вас? Не мога да разбера как е възможно това?