Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Вие сте наивно дете, Клариса — каза Фелзингер. — Вие не можете да разберете колко лоши хора има и колко малко са ония, на които можем да вярваме; и най-добрите сърца се покваряват.
— Нима не може да се помогне на един такъв човек? — попита Клариса.
— Да, има едно средство: болното сърце трябва да намери искрена и гореща любов.
Клариса го погледна с големите си черни очи, като че искаше да протегне ръце и да го прегърне, но когато челото й се допря до рамото му, тя се отдръпна и като подплашена сърна избяга в ъгъла, гдето се намираше пианото.
С треперещи ръце го отвори и зазвучаха мелодични звуци, пълни с чувство, и се смесиха с благозвучния глас на Клариса.
Тя пееше една немска песен, която Конрад най-много обичаше да пее и да слуша. Руският акцент не нарушаваше чистотата й, напротив, придаваше й голяма приятност.
Песента беше мелодична, акомпаниментът на Клариса я разкрасяваше.
Километри разделят цветята и звездите, но те пак се сливат с погледи скрити.
Ала някога все пак ще спре светлината, звездите ще гаснат, ще вехнат цветята.
Когато Клариса стигна до този стих, Фелзингер с тихия си бас се присъедини към нея и заедно изпяха останалите куплети. И както звездата в копнеж за света затрептява, така и сърце за сърце и любов за любов копнеят.
Последният звук затихна на устните на младото момиче, то склони глава на пианото и заплака. Учуден, Фелзингер гледаше ученичката си.
— Защо плачете, Клариса? — попита той. — Какво ви е?
— Нищо, нищо — отвърна тя. — Оставете ме, моля, оставете ме самичка.
Тя стана от пианото и бързо се запъти към вратата, но преди да хване дръжката, Фелзингер я спря.
— Не така, Клариса — каза той и полекичка я дръпна, — не бива така да се разделяте с мене. Вие ме накарахте да изкажа болката си, за да ми олекне, мой ред е сега да споделя вашата. Кажете ми какво ви измъчва?
— Аз съм нещастна — каза тя, — защото няма да доживея да видя осъществено най-съкровеното си желание.
— Как, възможно ли е? — извика Фелзингер. — Вие да сте нещастна, да не можете да изпълните желанието си? Това е необяснимо. Клариса, какво невъзможно може да има на този свят за едничката дъщеря на милионер?
Разплаканото младо момиче клатеше отрицателно глава.
— Има неща, Конрад, които не могат да се купят с пари — каза тя. — И провидението може би е отредило тъкмо богатите да не могат да купят с пари онова, което им е най-скъпо.
— На вас, Клариса — каза учителят, — на вас дори небето не може нищо да откаже. Каква ще бъде наградата за ангелите, които проявяват на земята само доброта и благородство?
Клариса поиска да отговори на това, но в тази минута вратата неочаквано се отвори и Ягодкин, жена му и прислугата влязоха. Последните държаха в ръце куфари и пътнически принадлежности.
Госпожа Ягодкина се приготвяше за път. Тя отиваше в Париж, където щеше да лекува нервната си болест.
Тя се сбогува съвсем тихо с Клариса, целуна я по челото и рече:
— Сбогом, мило дете. Бог нека те пази и закриля, не забравяй да пишеш на майка си.
И това беше всичко, което тя каза на дъщеря си преди тръгване. Ягодкин стисна ръката й и рече:
— Ние ще се забавляваме, макар майка ти да не е тук, нали, Клариса?
— Ще ме изпратиш ли до гарата? — попита жена му.
— Разбира се, дете мое — побърза да каже Ягодкин; — аз ще дойда с тебе.
Като каза това, Ягодкин се ръкува с дъщеря си и всички излязоха.
Клариса и Фелзингер отново останаха насаме.
Конрад поиска да поднови разговора, но Клариса се оплака, че я боли глава и поиска да отиде да си легне.
— Лека нощ тогава! — каза Фелзингер. — Нека Бог премахне всички тъмни мисли от сърцето ви! Спете тихо и спокойно, Клариса!
Клариса отиде в спалнята си.
Тя накара дошлата да я съблече слугиня да си отиде, защото желаеше да остане сама.
— Той люби друга — шепнеше си тя, — а когато истински и вярно любиш, тогава в сърцето ти няма място за друга. Хора като Фелзингер обичат само един път в живота. Аз зная, че не мога да бъда щастлива без него.
Сълзите потекоха от очите й.
— Зная какво още ми остава да правя — каза си тя. — Щастието и надеждата се губят от очите ми, но доколкото мога да видя моето бъдеще, разбирам, че ми предстои да ида в един-единствен дом. Този дом е манастирът. Вратите му се отварят и една милосърдна сестра влиза в него. Тя е бледна, а дрехите й са черни. Това е цветът на смъртта. Ти си умряла за света, за радостта, надеждата и любовта! Камбаните глухо звънят. Калугерките ме обграждат, кръгът става все по-тесен и по-тесен. Те простират ръце и от устата им излиза глас: