През дивия Кюрдистан

На това място коритото на реката бе пълно с остри хлъзгави камъни. На места водата стигаше до гърдите ми и тъй като бях вързан много близо до коня на несторианеца, трябваше да понеса доста мъки, докато стигнем до другия бряг. Шестима от ездачите останаха там, а останалите двама продължиха да ме влачат.

Вървяхме покрай течението на реката и скоро наближихме до буен планински поток, вливащ се отляво в Саб. Двамата конници го заобиколиха. За мен този път беше доста мъчителен, тъй като пазачите изобщо не ми обръщаха внимание. Докато вървяхме, не срещнахме никой. След известно време свърнахме по каменист сипей и тръгнахме през трънаци и храсти. Забелязах, че така избягвахме Шурд, селото, чиито бедни колиби и полусрутени къщи скоро съзрях под нас.

По-късно отново свихме вдясно и стигнахме до дива клисура, която, изглежда, се спускаше към долината Раола. Известно време се изкачвахме нагоре и най-сетне се добрахме до висока около три метра постройка. Тя представляваше кубообразна купчина камъни с един-единствен нисък отвор, който, изглежда, служеше и за врата, и за прозорец.

Пред този каменен куб слязоха моите пазачи.

— Мадана! — извика единият.

Във вътрешността на колибата веднага се чу някакво грухтене, а няколко мига след това от дупката излезе възрастна жена. Мадана означава магданоз. Как старицата беше получила това име, не знам. Но като се приближи до мен, тя не миришеше на магданоз. От нея се носеше дъх, който по-скоро беше смес от чесън, развалена риба, умрели плъхове, сапунена вода и изгорени кости. Ако не бях завързан за коня, щях да отстъпя няколко крачки назад. Тази красива обитателка на долината на Саб бе облечена в обичайните за Ориента одежди — широки шалвари и риза, която при нас по-скоро биха използвали за парцал за миене на пода. Под шалварите се виждаха някакви призрачни кондури, по чийто цвят можеше да се направи заключение, че не са мити от много години насам.

— Готово ли е всичко? — осведоми се единият от охраната ми и постави няколко кратки въпроса, на които бе отговорено с «да».

Развързаха ме от коня и набутаха в колибата, където влязох с наведена глава. Както и предполагах, тук имаше няколко процепа в стената, през които можеше да проникне някой и друг лъч светлина, затова успях да разгледам вътрешността на постройката доста добре. Тя представляваше голо, четириъгълно, грубо иззидано помещение, в чийто заден край в земята беше забит масивен дирек. До него беше струпан цял куп слама и шума, а наблизо се виждаше съд, пълен с вода, и голяма глинена отломка, която някога сигурно е била стомна, но сега се използваше като паница и съдържаше някаква смес, състояща се, изглежда, от туткал и дъждовни червеи или пиявици.

Разбира се, въпреки че ръцете ми не бяха свободни, можех и да се възпротивя, но се оставих спокойно да ме вържат за дирека с едно дебело въже. Направиха го така, че се озовах легнал върху сламата.