Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Обърни се.
Последвах съвета на вампира, обърнах се… и замръзнах с отворена от изненада уста. Зад нас бавно се влачеха мъртъвци. Поне тридесетина. В различна степен на разлагане — както побелели скелети, така и с отчасти запазени плът и дрехи трупове.
— И от колко време вървят след нас?
— От гробницата тръгнаха двама, останалите се присъединиха по пътя. Излизаха от гробове и гробници. Изглежда черепът ги привлича.
Леле! И нищо не бях забелязал?! Не беше за вярване, че съм чак толкова капнал…
— Какво ще правим с тях?
— Да идват — сви рамене Велхеор. — Ще ги затворим в подземията на замъка за по-нататъшни изследвания.
Зададох логичния въпрос:
— А сигурен ли си, че ще ни пуснат в замъка с такава орда мъртъвци?
— Това е моят замък — напомни Велхеор. — Кой ще посмее да не ме пусне там?
Свих рамене:
— Знам ли. Освен това тези тъпи същества сигурно веднага ще тръгнат след нас. Като нищо и вратата ще започнат да разбиват.
— Всъщност си прав — беше принуден да признае вампирът. — Трябва някак да решим този проблем. Ако ги потопим в рова — но такава воня ще стане… Пфу, неестетично е някак.
Обърнахме се едновременно и погледнахме бавно пристъпващите след нас мъртъвци.
— Ако наистина се влачат след артефакта — измъкнах черепа от джоба си — тогава не е невъзможно той да може да ги управлява?
— Предполагам. Но вече ти казах, че не успях да постигна никакви резултати. За съжаление вампирите нямаме способности към Занаята, а некромантията е част от него. Между другото много лошо изучена част, винаги най-интересните техники се смятат за забранени.
— Но аз си мислех, че вампирите без проблем работят с жизнената енергия или енергията на смъртта — точно тази, която е нужна за създаването на мъртъвците.
— Уф, на какво изобщо ви учат в Академията? — направи гримаса Велхеор. — За създаване на мъртъвци може да се ползва каквато и да е енергия — ако не си забелязал, те поглъщат каквато им падне. Главното е базовото заклинание, а вампирите такива неща не умеят.
— Тоест на теория черепът генерира някакви заклинания? — осъзнах със закъснение аз.
— Точно това правят артефактите. Не знаеше ли? — откровено подигравтелно попита вампирът.
Не казах нищо, а сериозно се замислих над новата информация.
На практика пръстенът на нисшите вампири също би трябвало просто да генерира някакво атакуващо заклинание, използвайки енергията на нисшите вампири. Но нали аз успях да го използвам не по предназначение и да го заставя да извлече от изменения ми организъм нов вид енергия, а после вече сам да създам от нея каквито си искам заклинания. Вярно, това беше възможно само благодарение на крехкия баланс между способностите ми към Занаята и трансформацията ми в нисш вампир и далеч не беше сигурно, че ще мога да създавам заклинания, когато напълно вампирясам. Въпреки че ако това все пак беше възможно, нисшите вампири щяха да могат и сами да се научат да сплитат заклинания с помощта на пръстените. Разбира се, за сметка на здравето си, но все пак… Така, да се върнем обратно на черепа. Този артефакт също работеше със специфичен вид енергия, но се зареждаше с каквото му попадне, което означаваше, че в допълнение към заклинанията за некромантия в него е вложено и заклинание-преобразувател на енергия. Какво ми даваше това знание? Май нищо.
— Така в движение нищо не мога да измисля — признах честно на Велхеор. — И щом не можем да даваме команди на мъртъвците с това нещо, тогава какво ни остава?
— Нямам ни най-малка представа — вампирът погледна към небето. — Но скоро ще изгрее слънцето, а то е смъртоносно за мъртъвците. Изобщо не ми се иска да губя толкова много материал за опити.
„На този само опити му дай“ — помислих раздразнено и продължих на глас:
— Добре, тогава предлагам да увеличим темпото. Най-бързите ще ни последват, останалите ще изгорят на слънцето или ще се върнат в гробовете си. После може да си ги събереш, ако искаш.
— Тогава да бягаме — съгласи се Велхеор.
Да тичаме между гробовете изобщо не беше удоволствие. Краката постоянно пропадаха в земята, налагаше се често да прескачаме гробове и каменни плочи. Един вид бягане с препятствия. За съжаление мъртъвците се оказаха изненадващо пъргави и не изоставаха, колкото и да се стараехме.
Когато приближихме замъка, не можах да удържа изненадания си възглас:
— Ама че бунище!
Изглеждащ отдалеч величествен и зловещ, отблизо замъкът на Велхеор беше отчайващо занемарен. Цялото дясно крило приличаше по-скоро на незнайно как струпана купчина камъни, а оцелелите кули бяха така почернели от сажди, сякаш дни наред са били замервани с Огнени топки.