Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Ибн Хайран постоя още малко над водата и лодките и се обърна да си върви. Последния път, когато беше тук късно през нощта, Джехане бет Исхак го беше чакала в сянката, после срещнаха Родриго Белмонте в лазарета и двамата я оставиха там, задъхана от смях, за да си тръгнат и изненадващо да се напият заедно. Това беше в деня на пристигането му, когато двамата се биха рамо до рамо.
Имаше нещо съкровено и тревожно в този спомен.
Мина му през ума, без никаква връзка, че тази вечер на пиршеството Джехане изглеждаше много красива. Стъпките му отекнаха по дъските на пристана. Той стигна до първите сгради и продължи по пустите улици. Наоколо нямаше жива душа.
Тя беше облечена в разкошна рокля от пурпурна коприна и само лазуритените накити и белият шал намекваха за киндатските закони на обличане. Амар си помисли, че роклята сигурно е от Хусари, а скъпоценностите — от бен Аврен.
Появата й в залата за пиршества предизвика всеобщо раздвижване и неприкрит интерес, макар че от деня на пристигането си тя неизменно беше тук, прагматична и непретенциозна. Скъпоценните камъни в косите й и лазуритените обици и огърлица придаваха блясък на погледа й. Амар си помисли, че всеки човек има в живота си мигове, когато иска да каже нещо ново за себе си.
Тази вечер той й подметна, че се опитва да привлече вниманието на царя, и после й каза, че амбицията й е да стане първата киндатска царица на Ал-Расан. Джехане му отговори сухо, хаплива както винаги, че ако пак започнат да залагат на нея, няма да е зле да й кажат, та и тя да припечели нещичко този път.
По-късно, след музиката и стиховете, в това число и неговите, той я потърси, но тя вече си беше тръгнала. Хрумна му, че и Родриго Белмонте я е търсил. Празна, ненужна мисъл, преминала като облаче пред луната.
Сега, докато крачеше към центъра на града, той осъзна, че това са единствените двама души в Рагоса, с които би искал да си поговори в този момент. Странно съчетание — джадитски войник и киндатска лекарка.
Всъщност имаше и трети. Съмняваше се обаче, че първият министър на Рагоса е сам и точно сега е настроен да обсъжда тънкостите на поезията, по това време и със Забира в леглото си, опитна и съблазнителна.
Прав беше, но само донякъде. Във всеки случай се прибра сам в къщата с голямата градина недалеч от палата — беше я наел с малка част от голямото богатство, получено в служба на последния цар на Картада.
На другия ден — същия, в който започваше карнавалът в Рагоса — непознати мъже дойдоха, за да отведат Диего Белмонте от семейното имение, в което беше прекарал целия си кратък живот.
По това време майка му я нямаше — беше тръгнала към северните пасища, за да нагледа новите жребчета, които се бяха появили на бял свят тази пролет. Отсъствието й не беше предвидено от нечаканите гости, но улесняваше плановете им. Знаеше се, че стопанката е твърдоглава и дори буйна. Неотдавна беше убила човек в имението си. Беше го пронизала със стрела. И никой от онези, които пристигнаха този ден с особена и деликатна задача, не очакваше Миранда Белмонте д’Алведа да ги посрещне с разтворени обятия.
В най-добрия случай майките бяха непредсказуеми.
Когато от двореца в Карказия дойде заповед един от синовете на сер Родриго Белмонте да бъде отведен на запад, за да се присъедини към армията, събрана пред самата тагра, желаещите да се заемат с тази задача не бяха много. Тази липса на ентусиазъм пролича особено ясно, когато се разбра, че заповедта идва не от краля, а от фериерския духовник Жеро де Шервал. По някаква причина именно той имаше нужда от момчето. Войниците бяха единодушни, че работата не е чиста, но кралят беше дал благословията си, а заповедта си беше заповед.
Беше пратен отряд от десет души, който трябваше да стигне по разкаляните пътища до имението Белмонте и да се върне с момчето.
По-късно, докато си говореха около огъня, мъжете не можеха да се начудят за какво е притрябвало това момче на армията на Валедо. Самите те бяха опитни воини, много от тях за пръв път бяха опитали вкуса на войната още четиринайсетгодишни. Разправяха, че момчето е на четиринайсет, освен това беше син на Родриго Белмонте… Джад беше свидетел, че сигурно умееше да се бие, но това все пак не обясняваше нищо, пък и никой не смееше да пита.
Отрядът се приближи към имението под разветите знамена на валедийските крале и беше посрещнат пред дървените стени от няколко слуги, един дребен плах свещеник и двамата близнаци, единия от които трябваше да отведат.