Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Господарката, която с радост би ги избила всичките, ако знаеше за целта на идването им, беше някъде из имението — така ги осведоми свещеникът. Командирът на отряда му показа кралския печат върху заповедта. Иберо — така се казваше духовникът — счупи печата, прочете писмото и за огромна изненада на войниците го подаде на двете момчета, които го прочетоха заедно.
Двамата синове на сер Родриго си приличаха като две капки вода. Някои от конниците тайно направиха знака на Джад пред гърдите си. Такива еднакви близнаци често се свързваха в съзнанието на хората с магията и вълшебството.
— Разбира се! — каза едното от момчетата, като вдигна поглед от листа. — Щом кралят вярва, че моят… моята дарба може да бъде от полза и иска да отида, за мене ще е чест да го направя.
Командирът на отряда не беше чувал за никаква дарба, пък и не го интересуваше. Единствената му грижа беше всичко да мине гладко и сега почувства облекчение.
— И за мене — бързо добави другото момче. — Където иде Диего, отивам и аз.
Това беше неочаквано, но едва ли щеше да създаде проблеми, и командирът се съгласи. Ако второто момче не беше нужно на краля, той щеше да го отпрати. С някой друг. Близнаците се спогледаха и се усмихнаха със съвсем еднакви усмивки, после хукнаха да се приготвят. Някои от войниците също се спогледаха, но с ирония. Всички момчета си приличаха — дай им война!
А те наистина бяха още малки и не вдъхваха особено доверие. Ако не за друго, то заради крехкия си вид. Ала не беше работа на войниците да разсъждават върху заповедите на командирите си, пък и ставаше дума за синовете на Родриго Белмонте.
Десетимата мъже потеглиха заедно с момчетата рано следобед същия ден — насочиха се на юг, минаха през малка горичка й прекосиха потока там, където ги посъветваха близнаците. Кучетата, които ги бяха следвали дотам, се обърнаха и хукнаха към имението.
Иберо ди Вакес беше живял спокоен, заседнал живот, като се имаха предвид смутните времена, в които беше роден. Беше на петдесет и две. Родината му беше Халоня, но още съвсем млад беше отишъл в Естерен, за да учи за свещеник. Тогава беше едва тринайсетгодишен.
Той беше добър божи служител, хрисим и дисциплиниран. На двадесет години го пратиха заедно с други като него на света мисия — да занесе мощите на кралица Васка на духовниците във Фериерес — и му беше позволено да остане там две години, за да попълни знанията си във великолепните библиотеки на тамошните светилища.
След връщането му в Еспераня му предложиха временно длъжността на духовник на семейство Белмонте — средна ръка земевладелци от югоизточната част на Валедо, където се отглеждаха прочутите жребци. Той прие с радост. В Естерен и в големите светилища възможностите за израстване бяха по-големи, по това спор нямаше, но Иберо беше лишен от амбиции и не се стремеше към кралския двор или към разкъсваните от раздори „убежища на Джад“.
Той беше тих човек, малко преждевременно състарен, но нелишен от чувство за хумор и от съзнанието, че строгите божии предписания понякога трябва да се смекчават, защото човекът е същество слабо и разкъсвано от страсти. И както често се случва, временното назначение незнайно как се превърна в постоянно. Бяха изминали вече двадесет и девет години оттогава. По това време самият Капитан беше още момче. Семейството му построи параклис и библиотека, после ги разшири. Той обучаваше най-напред младия Родриго, после жена му, а сега учеше синовете му.
Животът му беше приятен и мирен. Най-големите му удоволствия идеха от книгите, които успяваше да си набави с парите, отпускани му от семейството, от градината с лечебни треви, от многото хора, с които си кореспондираше. Беше понаучил от книгите нещичко за медицината и му се носеше славата, че може да вади безболезнено зъби. Имаше и не толкова спокойни периоди — обикновено вълненията у дома идваха с Капитана и войниците му. В трапезарията Иберо слушаше разказите им за битки и интриги. Изненадващо се беше сближил със стария мърморко Лаин Нунес, под чиято външна грубоватост се криеше голямо сърце.
Първата му по-значима намеса в делата на големия свят беше преди седем години — тогава той написа кратко, смирено есе върху разногласията между духовниците от Батиара и Фериерес по въпроса за значението на слънчевите затъмнения. Тези разногласия до ден днешен не бяха решени и по всичко личеше, че приносът на Иберо просто е останал незабелязан.