Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Царят разбра ли какво искаше да каже ибн Хайран тази вечер? За водата от извора?
Тази дама от Картада освен всичко останало имаше ум като бръснач. Нямаше да е зле да не го забравя. Изглежда, остаряваше — не биваше да допуска да бъде уязвим. Достатъчно беше виждал какво се случва с други мъже.
— Сега вече разбира — промърмори той със затворени очи.
Чу тихия й смях, ласкав и галещ. Ръката й се плъзна по гърдите му. Тя се намести, долепвайки се още по-плътно до него.
— Тази вечер наблюдавах Амар. Познавам го от доста години. Мисля, че има нещо… извън раздвоението на кого да служи, и това го измъчва. Струва ми се, че той още не е наясно със себе си. Ако се окажа права, ще е много забавно.
Той отвори очи и я погледна с очакване. И тогава тя му каза нещо, което никога не му беше хрумвало. Мазур отдавна беше разбрал, че жените имат свойството да виждат света по съвсем различен начин. Това беше една от причините толкова да обича компанията им.
Скоро тя потъна в сън, а министърът на Рагоса още дълго остана буден, размишлявайки върху онова, което му беше казала, оглеждайки го от всички страни като камък в ръката, като възможен завършек на една поема.
Можеше спокойно да каже „докато стои край извора самотен“, но това щеше да е явно ласкателство, мислеше си ибн Хайран. А той не беше готов — толкова скоро след елегията за Алмалик — да отдаде подобна дан на Бадир от Рагоса. Почти беше готов, но не съвсем. Това беше проблемът.
Защото само лъвовете отиваха да пият самотни от извора.
Чудеше се дали тази лаконичност е обидила царя. Щеше да е жалко. Стиховете бяха толкова простички, колкото изобщо беше възможно, повече добро пожелание, отколкото поезия. Освен онзи намек… за водата. Чудеше се дали Бадир го е разбрал.
„Прекалено стар съм, за да злоупотребявам с изкуството си“ — помисли си ибн Хайран.
„А с кое от всичките си изкуства би могъл да злоупотребиш?“
Въпросите, които му задаваше вътрешният му глас, бяха най-трудните. Той беше не само поет, а и войник и дипломат. Тези бяха истинските изкуства, на които разчиташе в Рагоса, както преди това в Картада. А поезията? Тя беше за времената, когато ветровете на живота утихваха.
Кое беше най-достойно за един мъж? Към какво трябваше да се стреми? Може би към онзи спокоен извор, към който един-единствен звяр би дръзнал да се доближи необезпокояван под лунната светлина и звездите?
За него това спокойствие беше крайъгълният камък на стиховете му. Едно защитено от вятъра място, където шумът, суетата и ярките багри на света — същия този свят, който той все още обичаше! — щяха да избледнеят, да отстъпят място на едно измамно просто изкуство.
Застанал край водите на езерото Серана, на същото място, където беше стоял в нощта на пристигането си, ибн Хайран осъзна, че има да извърви още много до този спокоен извор. Отново вода. Мечтата на ашаритите. Тялото се стремеше към нея, за нея копнееше душата.
По мачтите и въжетата на рибарските лодки бяха окачени фенери, все още незапалени. Това щеше да стане утре. Карнавалът. Маски. Музика и вино. Пламтящи факли. Опиянение до зори.
Понякога мракът трябваше да бъде прогонван.
„Прекрасен Ал-Расан — внезапно си помисли той и тази мисъл беше болезнена и неочаквана като остър нож изпод плаща на верен приятел — дали ще съм жив да напиша елегия и за тебе?“
В онази скрита, най-прекрасна градина на Ал-Фонтина преди много години последният сляп халиф на Силвенес го беше посрещнал като приятел преди острието изпод плаща да го прониже.
Амар ибн Хайран пое дълбоко дъх и поклати глава. Хубаво щеше да е, ако тази нощ до него стоеше приятел, но в неговия живот приятелството никога не беше играло роля и сега беше безсмислено да мисли за това. Алмалик беше мъртъв и на това се дължаха до голяма степен сегашните му проблеми.
Преди два дни беше решено, макар засега да се пазеше в тайна, че след две седмици, когато бялата луна достигне пълнолуние, наемническата армия на Рагоса ще се отправи към Картада, за да изтръгне властта от ръцете на отцеубиеца. Щяха да тръгнат в името на едно дете, по-големия син на Забира, закрилян от цар Бадир и от светите звезди.