Кралят

Фриц се поклони толкова ниско, че бе истинско чудо как старческото му лице не докосна килима.

– Веднага. Незабавно.

Догенът се отдалечи забързано, но гласът на Рот го догони:

– А след това ще пуснеш ли кучето? И го доведи в кабинета ми.

– Разбира се, господарю. С удоволствие.

Рот се обърна към вратата на кабинета си с вид, сякаш отива на бесилката.

– Рив, събери Братството.

– Слушам. Сакстън също трябва да присъства. Някой ще трябва да се произнесе върху законността на всичко това.

Рот не отговори. Просто прекрачи прага на бледосинята стая – изглеждаше като жива сянка насред префърцунените френски мебели.

В този миг Сакстън съвсем ясно видя товара, легнал върху плещите му; почувства горещината на огъня, който бе запален под краката му; усети обречената ситуация, в която се намираше, всеки избор водеше единствено до загуба. Рот беше носът на кораба на расата и като такъв… пръв щеше да налети на ледника.

Колко неблагодарно бе всичко това. Часовете, които бе прекарал, прикован към писалището на баща си, докато пред него минаваха купища хартии, размазано петно от страници, изготвени от други, представени от Сакстън и изпратени обратно в света, след като Рот се произнесеше по тях.

Безкраен поток от изцеждаща нужда.

Сакстън се изправи и опъна дрехите, които носеше от мига, в който отиде в дома на баща си и откри истината, когато вече беше твърде късно.

Каквото и да последваше оттук нататък, едно бе сигурно – той стоеше твърдо зад Рот… и то не само заради отчуждеността между него и баща му.

Прекалено добре знаеше какво е да те натикат в калъп, който изобщо не ти е по мярка… а после да бъдеш демонизиран, задето си дръзнал да се отклониш от традициите.

Двамата с Рот бяха сродни души.

Трагично.

* * *

Мълчаливо и с натежало сърце Сола се движеше из къщата, която бе споделяла с баба си, влизаше от стая в стая, виждайки всичко и едновременно с това нищо.

– Мога да наема някой да го свърши – тихо се обади Асейл.

Сола поспря в кухнята и застанала до малката кръгла маса, погледна през прозореца. Въпреки че осветлението отвън не беше запалено, съвсем ясно си представяше задната веранда, отрупана със сняг. Виждаше и него, застанал там навън, в студа.

Беше малко дразнещо. Дошла бе тук с цял куп картонени кашони, за да си събере нещата, не да си губи времето със спомени за този мъж. Ала докато отваряше шкафовете и преценяваше точно колко намачкани на топка вестници ще ѝ трябват, той бе единственото, за което бе в състояние да мисли. Не къщата, която напускаше, нито нещата, от които щеше да се наложи да се откаже, нито годините, минали от онзи есенен ден, в който тя и баба ѝ бяха дошли тук и бяха решили, да, тази къща ще им свърши работа.

Много време беше минало.