Кралят

Някой бе навлязъл в периода си на нужда.

Естествено, не беше Лейла отново. Но беше чувал, че нуждата на една жена може да предизвика същото и у други, и очевидно именно това бе станало.

Господи, дано само не е Бет, помисли си той и разтърка уморените си очи.

Нещата трябваше да се изяснят, преди тя…

– Знаеш ли къде е?

Сакстън отново погледна над парапета. Ривендж, лийдайърът на Съвета, бе успял да изкачи половината стълбище, без той изобщо да го усети.

И очевидно ставаше още нещо. Рив изглеждаше внушително, както винаги, със самуреното си палто и червения бастун, ала сега лицето му имаше гадно изражение, което му придаваше нап­раво смъртоносен вид.

Сакстън сви рамене.

– И аз го чакам.

Рив изкачи остатъка от стълбището и се приближи до вратата на кабинета, сякаш искаше да се убеди със собствените си очи, че вътре няма никого. След това се намръщи и се завъртя на пети, вперил поглед в тавана… докато дискретно се намес­тваше в панталона си.

И изведнъж пребледня.

– Бет ли е?

Нямаше нужда да уточняват какво означава това „е“.

– Така мисля.

– О, за бога. – Ривендж седна на отсрещната пейка и едва тогава Сакстън забеляза дългия картонен цилиндър в ръката му. – Нещата вървят от зле на по-зле.

– Направили са го – прошепна Сакстън. – Нали?

Рив обърна рязко глава и аметистовите му очи се присвиха.

– Откъде знаеш?

Мразиш ли ме?

Да, мразя те.

Сакстън извърна поглед.

– Опитах се да го предупредя, ала той… трябваше да се пог­рижи за своята шелан.

– Не отговори на въпроса ми.

– Отидох в имението на баща ми – дежурното посещение. И докато бях там, разбрах всичко. – Сакстън извади телефона си и извика снимките върху екрана, за да ги покаже на Рив. – Успях да ги направя тайно. Книги върху Старите закони, до една касаещи унаследяване и кръв. Както ти казах, надявах се да говоря с него миналата нощ.

– Не би имало значение. – Рив прокара ръка по косата си, щръкнала в подстрижка ирокез. – Вече са били задействали всички механизми…

Насреща им, в другия край на коридора със статуите, се отвори врата – онази, която водеше към горния етаж. Това, което се показа от нея…

– Мили боже – измърмори Рив, клатейки глава. – Вече знаем как ще изглежда зомби апокалипсисът.

Залитащият кошмар с натежали клепачи и омекнали крайници имаше само бегла прилика с краля. Влажна от душа, дългата му коса все така падаше напред от вдовишкия му връх, тъмните очила си бяха на мястото, също като обичайната му униформа – впития потник и кожения панталон. Ала нищо друго не беше както трябва. Беше отслабнал толкова много, че крачолите на панталона му се развяваха като знамена около краката, а талията беше свлечена до бедрата; дори уж тесният потник се издуваше на гърдите. А лицето му изобщо не беше в по-добро състояние. Кожата му беше опъната върху високите скули и тежката челюст… а гърлото му… прескъпа Скрайб Върджин, гърлото му…