Кралят

Инстинктът нашепваше на сина му, че бъдещето би било по-безопасно, ако беше обратното – с тези мъже зад себе си той и неговата възлюбена, както и детето, което би могло да им се роди, щяха да имат по-добър шанс да оцелеят.

– Има някой, който иска да се срещне с вас – каза Торчър, все така коленичил. – За нас ще бъде чест да стоим на пост пред вратата ви, докато се погрижите за това в залата за аудиенции.

– Няма да оставя Ана.

– Ако обичате, господарю, моля ви да минете в другата стая. Там ви очаква някой, с когото трябва да говорите.

Рот присви очи. Братът не трепваше. Никой от тях не трепваше.

– Двама от вас ще дойдат с мен – чу се да казва. – Другите ще останат тук, за да бдят над нея.

С мощен боен вик братята се изправиха като един, суровите им каменни лица бяха най-страшният коментар за случващото се. Ала докато те се подреждаха пред вратата на брачните му покои, Рот с цялото си същество знаеше, че са готови да дадат живота си за него и за неговата шелан.

Да, помисли си той, неговата лична стража.

След това те поеха по коридора – Торчър начело, а Агъни след него, и докато вървяха, Рот усещаше как защитата им го обгръща като доспехи.

– Кой ни чака? – тихо попита той.

– Вкарахме го тайно – долетя също толкова тихият отговор. – Никой не бива да узнае самоличността му, в противен случай няма да оцелее и две седмици.

Торчър бе този, който отвори вратата, и заради размерите му Рот не можеше да види кой е вътре…

В далечния ъгъл стоеше силует с плащ и качулка. Ала не беше неподвижен – непознатият, който и да беше той, трепереше; материята, която го обгръщаше, бе разлюляна от страха, заключен в тялото му.

Агъни затвори вратата; братята не се отделяха от своя крал.

Рот вдъхна дълбоко и разпозна миризмата.

– Абалон?

Разтреперани призрачно бледи ръце се вдигнаха към качулката и я свалиха.

Очите на младия мъж бяха широко отворени и последната капчица кръв се беше отцедила от лицето му.

– Господарю. – Той коленичи и наведе глава.

Беше младият аристократ без семейство – последният в редицата придворни, онзи, който бе там единствено заради кръвта във вените си и нищо друго.

– Какво имаш да ми кажеш? – попита Рот, вдъхвайки дълбоко през носа си.

Долавяше мирис на страх, да… но имаше и още нещо. И когато го разпозна, остана… впечатлен.

Благородството обикновено не беше чувство, което можеше да бъде помирисано. За разлика от страха, тъгата, радостта, възбудата… ала ето че този младок, когото едва ли повече от година делеше от промяната, която почти не бе увеличила нито ръста, нито размерите му, ето че под неговия страх се криеха цел и решимост, които би могло да се нарекат единствено… благородни.