Кралят

Докато оставяше пурата си в пепелника, Абалон видя, че ръката му отново трепери. Прокашля се и стана, мислейки си за храбростта на своите предци, за начина, по който предшественикът му бе постъпил правилно въпреки риска.

Образът на дъщеря му изплува от вихрушката чувства.

Очите на множеството бяха като стотици лазерни мерници, приковани в него.

За да го убият.

* * *

Рот изруга, чул почукването по тежките двери на покоите му, и го пренебрегна.

– Рот, трябва да приемеш онзи, който стои отвън.

Той загреба нова лъжица от гъстата супа, приготвена пред очите му от зеленчуци, които собственоръчно бе извадил от земята. Вкусът бе фин, бульонът – уханен, парченцата месо – от прясно заклана крава, отгледана в собствените му обори.

Която бе убил лично.

На вратата отново се почука.

– Рот – смъмри го Ана, повдигайки се малко по-нагоре върху възглавниците си. – Нуждаят се от теб.

Напълно бе изгубил представа за времето – не знаеше дали е ден, или нощ, колко часа или пък нощи бяха минали, откакто тя се бе завърнала при него. Нито пък го беше грижа. Така както не го беше грижа за прищевките на двора, нито за грижите на придворните му…

Ново почукване.

– Рот, дай ми лъжицата и върви да отвориш вратата – нареди Ана и това го накара да се усмихне широко – о, да, тя наистина се беше завърнала.

– Желанието ти е заповед за мен. – Той сложи дълбоката купичка в скута ѝ и ѝ подаде лъжицата, която бе използвал.

Би предпочел да продължи да я храни сам, но да я види, че е в състояние да поднесе лъжицата към устата си, без да разлее нищо, и да напълни стомаха си с питателна храна? Сгряваше го до мозъка на костите.

И все пак тъжната истина бе, че над тях все още бяха надвиснали облаци – не бяха разменили нито дума за детето… и дали онова, което бе сполетяло Ана, им бе отнело най-съкровеното желание.

Прекалено болезнено бе, за да разговарят за него… особено с оглед на разкритието, направено от Торчър…

– Рот. Вратата.

– Да, обич моя.

Докато прекосяваше меките килими, беше готов да обезглави онзи, който бе дръзнал да се натрапи в целителния процес.

Само че когато отвори вратата, се вкамени.

Братството на черния кинжал се беше събрало в коридора отвън, воинските им тела изпълваха иначе просторното помещение.

От инстинкта да брани своята шелан му се прииска да имаше кама в ръката си, докато прекрачваше прага и затваряше вратата след себе си.

Всъщност инстинктът да брани своето го накара да свие ръце в юмруци, въпреки че никога не бе обучаван да се бие. Но би умрял, за да я спаси…

Без звук черните остриета изскочиха и уловиха светлината на фенерите, така че тя пробяга по смъртоносния метал.