Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Риърдън осъзна същността на емоцията, която отдавна беше забравил. Беше чувството, което беше изпитал — когато на четиринадесет години видя първия си чек за заплата, — когато на двайсет и четири стана управител на мините — когато, като собственик на мините, пусна първата поръчка от свое име за ново оборудване на най-добрия концерн на времето, на фабриката за двигатели „Двайсети век“ — чувство на тържествено и радостно вълнение, чувството, че е спечелил мястото си в свят, който уважава и че заслужава признанието на хората, от които се възхищава. В продължение на почти две десетилетия това чувство лежеше заровено под планина от отломки, докато годините добавяха все нови и нови пластове от презрение, от възмущение, от усилието му да не се оглежда, да не вижда хората, с които си има работа, да не очаква нищо от другите и да съхранява като нещо интимно, между четирите стени на кабинета си, чувството за онзи свят, в който се беше надявал да се издигне. Ето че се появяваше отново, пробиваше изпод отломките — същото това чувство на жив интерес, чувството да чува светлия глас на разума, с който човек може да общува, да работи и да живее. Но това беше глас на пират, който говореше за насилие и му предлагаше замяна на неговия свят на разум и справедливост. Не можеше да го приеме — не можеше да изгуби и последните останки от възгледа си. Слушаше, а му се искаше да избяга, макар да знаеше, че не би искал да пропусне и дума.

— Влагам златото в банка, в банка със златен стандарт, господин Риърдън, на сметката на хората, които са неговите истински собственици. Това са хората с огромни способности, които са направили състоянията си с личните си усилия, чрез свободна търговия, без да използват принуда или помощ от правителството. Тъкмо те са великите жертви, които са допринесли най-много и са изстрадали най-лошата неправда в замяна. Имената им са записани в моята книга за реституция. Всеки товар злато, който съм върнал, е разпределен между тях и е депозиран в сметките им.