Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Аз го одобрявам, господин Риърдън. Но си избрах своя собствена специална мисия. Преследвам човек, когото искам да унищожа. Той е умрял преди много векове, но докато последната следа от него не бъде изтрита от умовете на хората, няма да имаме приличен свят, в който да живеем.

— Какъв човек?

— Робин Худ.

Риърдън го погледна, без да разбира.

— Той е бил човекът, който грабел богатите и давал на бедните. Е, аз съм човекът, който граби бедните и дава на богатите или, ако трябва да сме точни, човекът, който граби бедните разбойници и дава на богатите производители.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ако си спомняте историите, които сте прочели за мен из вестниците, преди да спрат да ги печатат, знаете, че никога не съм обирал частен кораб и никога не съм отнемал частна собственост. Нито пък съм обирал военен плавателен съд, защото целта на военния флот е да пази от насилие гражданите, които са платили за него, което е и една от правилните цели на правителството. Но съм присвоявал всеки плячкаджийски кораб, който изобщо е влизал в обхвата на оръдията ми, всеки правителствен кораб с хуманитарна помощ, със субсидии, със заеми, с подаръци, всеки съд, натоварен със стоки, отнети със сила от някакви хора заради незаслужената и незаплатена полза на други. Конфискувах корабите, които плаваха под флага на идеята, срещу която се боря: идеята, че нуждата е свещен идол, който изисква човешки жертвоприношения, че нуждата на някакви хора е ножът на гилотината, надвиснал над другите, че всички ние трябва да живеем с работата, надеждите, плановете и усилията си, не на милостта на момента, в който този нож ще се спусне над нас, че обхватът на способностите ни е равен на опасността над нас, така че успехът ни ще сложи врата ни на дръвника, а провалът ще ни даде правото да вдигнем брадвата. Това е ужасът, който Робин Худ е обезсмъртил като идеал за правдивост. Разправят, че се е борил срещу управниците-мародери и е връщал ограбеното на жертвите им, но не това е значението на легендата, която е оцеляла. Помнят го не като защитник на собствеността, а като защитник на нуждата, не като защитник на ограбените, а като доставчик на бедните. Смятат го за първия човек, който си е направил ореол от добродетел, практикувайки благотворителност с богатство, което не притежава, раздавайки стоки, които не е произвел, карайки другите да плащат за лукса на неговото съжаление. Той е човек, който се е превърнал в символ на идеята, че нуждата, а не постиженията, са източник на права, че не трябва да произвеждаме, а само да искаме, че спечеленото не ни принадлежи, за разлика от неспечеленото. Превърнал се е в оправдание за всеки посредствен тип, който, неспособен да се издържа, изисква властта да се разполага с имуществото на тези, които са подобри от него, и разтръбява готовността си да посвети живота си на по-низшите на цената на това да ограби по-висшите. Това е най-гнусното създание — двоен паразит, който живее от язвите на бедните и от кръвта на богатите, и който хората са свикнали да смятат за морален идеал. И това ни е докарало до един свят, където колкото повече произвежда човек, толкова по-близо е до загубата на всичките си права. Докато, ако способностите му са достатъчно големи, той ще се превърне в безправно създание, хвърлено като плячка на всеки, който го поиска, докато — за да бъде поставен над правата, над принципите, над морала, за да бъде поставен там, където всичко му е позволено, дори обирът и убийството — единственото, което човек трябва да направи, е да бъде в нужда. Чудите ли се защо светът се срива около нас? Ето срещу това се боря, господин Риърдън. Докато хората не научат, че от всички човешки символи Робин Худ е най-неморалният и най-презряният, няма да има справедливост на земята, нито пък начин човечеството да оцелее.