Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Поех дълбоко дъх. В стаята миришеше на хиляди неща: подправки, горски билки, прах, носеха се и аромати, които не можех да различа. Застанах в средата на помещението и бавно се огледах. Мисля, че веднага се досетих каква е тази стая и какво означава съществуването й, но не исках да си го призная.
Взех една от книгите. Корицата беше подвързана със син плат, върху който на ръка бяха изписани букви и изрисувани символи. Разгърнах внимателно дебелите страници и не видях никъде отпечатан текст. Всичко бе педантично изписано на ръка. Имаше много формули и илюстрации — на точните части на растения, които трябваше да се запазят например, или пък рисунки на вътрешностите на човешкото тяло. А думите бяха на език, който не познавах. Рисунките бяха по-ясни, защото на тях познах символи от детството ми, както и от книгите в библиотеката на Адаир — пентаграми, всевиждащото око, ей такива работи. Книгата беше изключителна, резултат от стотици часове труд и миришеше на старост, тайни и интриги. Без съмнение много хора даваха мило и драго да я притежават, но съдържанието й за мен бе пълна мистерия.
Втората книга бе дори още по-стара и кориците й бяха дървени. Страниците бяха събрани заедно с кожена каишка, не бяха зашити една за друга и тъй като бяха от най-различна хартия, изглеждаха повече като събрани записки, а не като отделно томче. Почеркът по тях приличаше на този на Адаир, но отново на език, който не знаех.
Узра се размърда неспокойно и звънчетата на верижката на глезена й се разклатиха. Не й харесваше да е в тази стая, а и не можех да я виня. Адаир я бе залостил отвън с основание: не искаше някой случайно да попадне в нея. Когато се пресегнах да върна втората книга на мястото й, Узра пристъпи напред и ме хвана за китката. Приближи лампата до ръката ми и като видя татуировката, за която вече почти бях забравила, простена като умираща котка.
Пъхна своята ръка под носа ми, обърната с дланта нагоре. Имаше същата татуировка на същото място, малко по-голяма и по-груба, сякаш ръката, която я бе изрисувала, не е била толкова уверена като на Тилде. Погледна ме обвинително, все едно сама си бях причинила това, но много добре разбрах какво имаше предвид. Адаир беше избрал да ни бележи по един и същ начин. Намеренията му спрямо мен едва ли бяха по-различни от начина, по който се отнасяше с нея.
Докато лампата бе високо вдигната, успях още веднъж да разгледам стаята. Припомних си описание, което бях чула от самия Адаир на стаята на лекаря в къщата затвор от неговата младост. Имаше само една причина да се нуждае от такава стая и да я крие в най-отдалечения край на къщата. Когато осъзнах това, през мен премина тръпка. В съзнанието ми изплува цялата история за отвличането на Адаир и неговата служба при злия лекар. Само че… се чудех с кого от двамата мъже съм била през тези месеци; с кого делях леглото си всъщност и в чии ръце бях предала съдбата на човека, който означаваше най-много за мен в целия свят? Адаир искаше свитата му да вярва, че е изстрадало селско момче, което си бе отмъстило на мъчителя и се радва на наградата си за това, че е погубило жесток и безчовечен тиран. А се оказваше, че във външността на красивия младеж се крие властното чудовище от разказа, което съсипва човешки животи и може да се мести от тяло в тяло. То бе оставило на селяните старата си обвивка, бе затворило в нея селското момче, бе го оставило да изживее последните се минути в ужас и да плати за неговите жестокости. Тази лъжа се вписваше добре в дяволския му план и го бе прикривала идеално стотици години. Вече знаех истината и пред мен изникна въпросът какво да правя?
Подозренията за измамата на Адаир бяха едно на ръка, но имах нужда от доказателства, поне за да мога сама да се убедя в ужасната истина. Узра започна да ме дърпа за ръкава да си ходим. Откъснах страница от една от древните книги, сграбчих шепа изсушени билки от един прашен буркан на масата. Можеше да се наложи да платя зверски за кражбата от самия Адаир знаех как: с увит в одеяло ръжен. Но трябваше да съм сигурна.
Като начало отидох при професор от Харвард, с когото се бях запознала на едно от празненствата на Адаир. Но не на следобеден чай или вечеринка за интелектуалци. Не, бях срещнала този човек на едно от специалните събирания на Адаир. Открих кабинета му в Уестдън Хол, но при него имаше студент. Когато видя, че го чакам в коридора, освободи студента и дойде да ме покани. На хитрото му старческо лице се появи очарователна усмивка. Може би се боеше, че съм дошла да го изнудвам, тъй като последния път, когато го видях, беше яхнал едно момче, по-младо дори от студентите му. Или пък се надяваше, че му нося покана за ново събиране.