Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Сядай, скъпа, и ми кажи защо си дошла — каза тя и ми посочи табуретка от другата страна на огнището, в което гореше слаб огън.
Беше възрастна, със суров и прагматичен поглед, но и разбираща физиономия.
— Искам да знам какво е това, госпожо. Виждали ли сте нещо подобно?
Извадих носната си кърпичка от чантичката и я разтворих пред нея. Билките, които бях откраднала, бяха изсушени и се бяха разпаднали на тънки стъбълца и парченца крехки начупени кафяви листенца. Тя вдигна едно листенце, стри го с пръсти и го помириса.
— Това е мелия, скъпа. Използва се срещу много болести. Не се среща много по тези места, а в такова естествено състояние е още по-рядка. Най-често можеш да я видиш в тинктури и отвари, разредена докрай, за да стигне за по-дълго. Откъде я имаш? — попита ме делово, сякаш беше на пазара и искаше да си купи от билката. Може би си мислеше, че точно затова съм дошла при нея. Изтупа си ръцете на огъня и частичките от растението паднаха в него.
— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърнах аз и пъхнах една монета в ръката й. Тя сви рамене и пусна парите в джоба си.
— Ето и втората ми молба. Имам нужда от… Искам да ми приготвите нещо, което да предизвиква много дълбок сън. Не е задължително сънят да е спокоен. Трябва да държи човека, който го поеме, възможно най-дълго в безсъзнание.
Акушерката ме изгледа продължително, без да каже нищо. Вероятно се чудеше дали не искам да отровя някого, защото как иначе да тълкува молбата ми? Накрая проговори:
— Но ако властите започнат да разследват случая, не бива да стигнат до мен.
— Имате думата ми.
И сложих още монети в ръката й, които си бяха цяло малко състояние. Тя вдигна поглед от парите към мен, след това стисна златото в шепа.
Във файтона по пътя обратно към къщата отворих отново носната кърпа с това, което акушерката ми бе дала. Вътре имаше твърда буца и макар тогава да не знаех, беше пълна с фосфор, вероятно купен от майстор на кибрит, който на свой ред го беше откраднал от работилницата. Акушерката го бе приготвила набързо, сякаш не й беше приятно да го пипа, след това ми даде указания да го стрия на прах, да го смеся с вино или друг алкохол и да добавя лауданум, за да се пие по-лесно.
— Много е важно да го разредиш. Може да използваш и само лауданум, но тогава ще подейства по-бавно. Фосфорът ще свърши работата бързо, но… ако е в прекалено голямо количество, ще стане много лошо — каза тя с категоричен поглед.
Вече си бях съставила план, доста опасен наистина, и когато тръгнах, не можех да мисля за нищо друго, освен за истинския Адаир. Бях изпълнена със съжаление към нещастното селско момче, които дори нямаше гроб, защото нямаше труп, който да положат в земята. Красивото му тяло сега принадлежеше на човека, който го бе обсебил благодарение на черното си изкуство.
А що се отнася до края на историята с лекаря — нямаше как да знам каква част от нея е истина. Може би той наистина е посетил близките на Адаир и им е оставил пари от чувство за вина или в знак на благодарност, че са му дали сина си, че са му доставили такова хубаво тяло. Или пък това беше част от лъжата, която трябваше да направи разказа достоверен и трагичен, да спечели сърцето на слушателя, да отклони подозрението. А загубата на имението? Изчислен риск… който може би си е струвал все пак заради придобиването на нов съсед, в който да се помещава гнусната му душа. Ако не успеех да спра този ужасен човек, той щеше да ми отнеме най-скъпото — Джонатан.
Красив, силен и способен, с невероятна мъжественост — тялото на селското момче сигурно се бе сторило на лекаря дар божи. Но тук, в Новия свят, то си имаше своите ограничения. Или по-скоро те се отнасяха за лицето: то бе притеснително екзотично, смугло и обградено от непокорна къдрава коса. Видях това в изражението на бостънските нотабили, които се срещаха с Адаир, в сбърчените им чела и недоверието в погледите. Тук, сред потомци на британци, холандци и германци, които никога не бяха виждали турци или араби и според които косата му бе като тази на техните роби, тялото на селското момче беше проблем. Сега разбирах строгия хладен поглед, с който Адаир бе огледал деформираното стъпало на красивия, но несъвършен студент, когото Тилде беше намерила, и жадното му одобрение на безупречната красота на Джонатан. Беше пратил хрътките си по света да му търсят идеалното вместилище; дори беше накарал Джуд да го дири из селата. Но тук, в Бостън, времето на Адаир изтичаше и той имаше нужда от ново тяло, което би се поправило на вкусовете на първенците в новата му среда.