Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Е, приятелю — обърна се към него мистър Домби с възможно най-строг глас. — Какво става с него?
— Ах, сър — въздъхна Тудъл и поклати глава, а на лицето му се изписаха голяма загриженост и тревога. — Трябва да призная, сър, че той тръгна по лош път.
— Значи, по лош път е тръгнал, така ли? — запита мистър Домби с чувство на жестоко задоволство.
— Разбирате ли, господа, той попадна на лоши приятели — продължи бащата, отправил тъжен поглед към двамата, очевидно той включи и майора в разговора с надеждата да предизвика у него съчувствие. — Поведението му е много лошо. Дано бог да му помогне да се оправи, господа, но в момента е кривнал от правия път. Твърде вероятно е това да стигне някак си до вас, сър — каза Тудъл, като отново се обърна лично към мистър Домби, — и по-добре е аз самият да ви призная, че момчето ми е тръгнало по лош път. Поли е ужасно разстроена от това, господа — добави Тудъл със същия унил вид, като отново включи и майора.
— Става дума за сина на този човек, на когото осигурих образованието, майоре — обясни мистър Домби и хвана Багсток под ръка. — Обичайният завършек!
— Последвайте съвета на честния стар Джо и никога не се залавяйте с образованието на такъв вид хора, сър — отвърна майорът. — По дяволите, сър, нищо не се получава. Винаги свършва лошо.
Простодушният баща се канеше учтиво да изрази мнението си, че според него синът му, бившият точилар, тероризиран, бит, налаган с камшик, измъчван и обучаван като папагал от един звяр, заел службата на учител, но годен да изпълнява тази служба колкото някоя ловджийска хрътка, навярно е получил в известно отношение неправилно възпитание, но мистър Домби гневно повтори думите: „Обичайният завършек!“ — и отведе майора. И тъй като майорът бе възтежичък, за да се изкачи в издигнатия високо над земята вагон на мистър Домби — всеки път, когато не улучваше стъпалото, се облягаше назад върху тъмнокожия изгнаник, поспираше се и започваше да ругае, че щял да одере жив своя туземец, щял да му изпочупи всички кости и да упражни всякакъв физически тормоз върху него, — той едва успя да намери време преди тръгване да повтори задъхано, че нямало смисъл, че всичко винаги свършвало лошо и че ако той трябвало да даде образование на своя „вагабонтин“, последният непременно щял да стигне до бесилката.
Мистър Домби с горчивина се съгласи. Но тази горчивина, мрачният вид, с който се отпусна на облегалката във вагона, както и навъсеният поглед, отправен към движещия се навън пейзаж, съвсем не бяха предизвикани единствено от неуспеха на благородната образователна система, упражнявана от Дружеството на точиларите. Той бе забелязал върху неугледната шапка на огняря нова лентичка черен креп и бе почувствувал по държането и отговорите му, че траурът е за неговия син.
Значи, така! Всички до един, у дома и навън, като се започне с Флорънс в голямата му къща и се стигне до този груб селяк, поддържащ огъня в димящия локомотив отпред, всеки един предявява някакъв вид права над мъртвия му син и излиза насреща му като негов съперник! Би ли могъл да забрави някога как онази жена бе ронила сълзи върху възглавницата на сина му, как го бе наричала „мое родно дете“ или пък как самият Пол при събуждането си бе попитал за нея, а когато тя се яви, се попривдигна в леглото и целият светна.
Като си помисли само, че този дързък човек, размахващ лопатата, се движи там някъде отпред сред въглищата и сгурията със своята траурна лента! Като си помисли само, че огнярят се осмелява чрез един такъв общоприет израз на скръб да се намесва в мъката и разочарованието, дълбоко скрити в душата на гордия джентълмен! Като си помисли само, че починалото детенце, което щеше да подели с баща си неговите богатства, въжделения и могъщество и в съюз с него щеше да изолира света като с двойна врата от злато, именно това детенце бе станало повод тълпата да нахлуе и да унизи него, мистър Домби, ставайки свидетел на съкрушените му надежди и самохвално предявявайки претенции за общност в чувствата си с него, така високо извисения над тях! И те едва ли не биха се вмъкнали във владенията, където той бе единственият господар!
Пътуването не му достави никакво удоволствие или успокоение. Тези мисли го измъчваха, болката му не се уталожваше от бързо менящите се гледки и той стремглаво се движеше не сред красива и живописна местност, а сред пустошта на провалените планове и парещото чувство на ревност. Дори скоростта, с която хвърчеше влакът, ехидно напомняше за бързо протеклия млад живот, така неотстъпно и неумолимо устремен към предопределения си край. Силата, движеща се по железния си път — свой собствен път, — пренебрегваща всички останали пътечки и шосета, отстраняваща всякакви препятствия, повличаща след себе си живи същества, различни по класова принадлежност, възраст и звания, наподобяваше победоносното чудовище, Смъртта.