Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Откъде си?
— От Авиньон.
— Интересно, аз пък си мислех, че си от марсилския квартал Канбиер.
— Ядец!
Той се изпусна и произнесе думата на френски. Тя гръмна шумно и весело като балон и апартаментът се изпълни с неповторимото ухание на рибена чорба и на мастика. Челото му лъсна и пъпките, осеяли лицето му, запламтяха като премигващите лампички на игрален автомат. Тя се чудеше кое от двете, пъпките или акцентът й бяха познати. Вероятно и двете…
Във всеки случай той не беше нейният човек. Работеше, за да си плаща образованието: сервираше на частни партита, чистеше в „Старбъкс“, миеше чинии в „Макдоналдс“, разхождаше кучетата на богаташите. Търчеше подир всяка работа, без значение каква, важното бе да изкара нещо; прибираше се зачервен, потен и още по-пъпчив.
Понякога, застанала с гръб към него, й се струваше, че я наблюдава. Ако се обърнеше внезапно, се оказваше, че гледа в друга посока. Може би аз съм тази, която изпитва неудобство от него… Животът е несправедлив. Защо някои се раждат красиви, очарователни, безгрижни, а други — грозни, та грозни? Аз съм спечелила на лотарията по рождение. Раз, два, три, ще бъдеш красива ти, кръшна, дългокрака, с тен седефен и с гъста коса със златни отблясъци, със зъби белоснежни, от които момчетата ще падат покосени… Абракадабра, на вас отреждам кичури мазни, лик, изпъстрен с дупки от шрапнели, нос на гризач и зъби като азбуката мандаринска! Благодареше на Съдбата, а когато се разчувстваше — на родителите си. Особено на баща си. Когато беше малка, се затваряше в гардеробите сред неговите дрехи, вдишваше мириса на костюмите му, разглеждаше дължината на ръкавите, реверите на саката, изпипаното джобче за кърпичката. Чудеше се как е могъл да се влюби в такава незначителна жена като майка й. Този отново и отново възникващ въпрос я потапяше в бездънни разсъждения, от които скоро се отърсваше. Нямаше време за губене.
Тогава се връщаше към Гари, оценяваше неговата елегантност и замислено прокарваше длан по свития си от притеснение слънчев възел. Гари, Гари… Какво ли прави? Къде ли е сега? Той я мразеше. Не искаше повече да я вижда. Или вече я бе забравил? Дремеше й дали я мрази, или не, но не искаше да я забравя. После се стягаше. Нямаше да позволи на някакво си момче да й развали настроението и да убие енергията й. Не, благодаря! Щеше да мисли за Гари по-късно, след като уреди проблема с богатия наивник.
Връщаше се на бюджета и озадачено се почесваше по главата.
Никълъс. Ще започне от него. Нуждаеше се от помощта и от съветите му. В края на краищата не беше стигнал току-така до поста художествен директор на престижния магазин „Либърти“ с прекрасната фасада в стил „Тюдор“ на „Оксфорд Стрийт“.
Позвъни му и се уговориха да се срещнат в бара на хотел „Кларидж“. Поръча две чаши шампанско, розе. Той учудено я изгледа. Каза му, аз черпя, имам една молба, и му изложи проблема си. Спомена мимоходом за евентуален заем. Той веднага я прекъсна.
— Нямам нито едно излишно пени, което да инвестирам в твоето начинание.
Брутално, но кристално ясно.
Ортанс се замисли за кратко и отново нападна:
— Длъжен си да ми помогнеш, ти си най-добрият ми приятел.
— Само когато те устройва. През останалото време съм нещо като рогозка, в която си изтриваш обувките.
— Лъжа.
— Истина. Нека да поговорим за това, ако искаш… Да поговорим за всички онези пъти, когато си се отнасяла към мен като към…
— Престани, веднага! Имам прекалено много проблеми, за да разчиствам стари сметки, за които пет пари не давам. Имам нужда от теб, Никълъс, трябва да ми помогнеш.
— В замяна на какво? — осведоми се той, поднасяйки чашата с шампанско до устните си.
Ортанс го гледаше, зяпнала от изумление.
— На нищо. Нямам пари, едва успявам да държа главата си над водата с месечната издръжка, отпусната от майка ми, и…
— Помисли малко.
— О, не! — проплака тя. — Сега ще ми предложиш да спя с теб!
— Абсолютно. С педагогическа цел.
— Така ли го наричаш?
— Последния път, когато обядвахме заедно, ти ми намекна, че съм гола вода. Искам да разбера защо и искам да ми покажеш как да стана по-добър. Ти ме обиди, Ортанс.
— Не съм си го и помисляла дори.
— Наистина ли смяташ, че не ме бива в леглото?