Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той докара хидравличното скеле — на което беше пневматичното длето — под купола и го нагласи така, че платформата му се вдигна максимално високо, почти до тавана. Качи се горе, взе длетото и го притисна към мястото, където бронираното стъкло се съединяваше с края на купола. Натисна спусъка и длетото забуча като пневматичен чук.
Работеше възможно най-бързо, опитвайки се да изреже в бронираното стъкло кръг, достатъчно широк, за да се промуши през него човек — налягането в резервоара спадаше бързо. Тан’елкот, кашляйки, се запъти към него, стиснал кабела в юмрука си. През това време длетото бучеше все по-слабо, докато съвсем не замлъкна.
Хари притисна рамо към изрязания в бронираното стъкло кръг и натисна силно. Със същия успех можеше да се опита да отмести планина. Тогава Тан’елкот го хвана за лакътя и го избута встрани; после хвана резервоара със сгъстен въздух, замахна и нанесе удар. Бронираното стъкло се покри с паяжина от дребни пукнатини.
Тан’елкот удряше отново и отново, следвайки линията, начертана от Хари. Лицето му стана първо червено, после мораво. Накрая удари за последен път — в самия център на кръга. Дискът от бронирано стъкло полетя навън с такъв звук, сякаш е капак на вакуумна кутия.
Хари накара Тан’елкот да излезе пръв, а после и самият той се измъкна с помощта на бившия император, като внимаваше да не се пореже на острия като бръснач ръб на дупката.
Щом се озова в мрачния хлад на покрива, Хари най-напред свали дихателната си маска и рухна до проснатия на покрива Тан’елкот. От отвора в стъкления купол към пълната луна струеше дим.
Ръцете на Хари трепереха. Вътрешността на дихателната маска беше омазана в кръв.
— Мамка му — промърмори той под нос. — Успях да го направя.
8.
Лежеше до Тан’елкот и усещаше как повърхността на покрива охлажда нагорещеното му тяло. Болката едва започваше, но той вече знаеше, че ще бъде тежко. И въпреки това в момента беше доволен да лежи под звездите и да се радва на усещането, че е жив.
— Защо? — попита Тан’елкот; гласът му беше плътен, сякаш се опитваше да потисне ридание. — Защо? Аз съм твой враг. Защо направи това?
— Не знам — отговори Хари. — Стори ми се добра идея в онзи момент. — Той се усмихна на гиганта с окървавените си устни. — Може би просто исках да чуя как ми благодариш.
Тан’елкот се извърна.
— Моят Давид — промърмори той. — О, моят Давид…
— Какво, жалиш шибаната си статуя? — Хари се надигна в седнало положение. — Твоят живот или статуята — кое би предпочел да спасиш?
Тан’елкот закри лицето си с длани.
— Един творец никога не бива да бъде изправян пред такъв избор.
— Никой не те е изправял пред него — напомни му Хари. — Никой не те е питал.
— А аз не съм те молил за помощ — промълви Тан’елкот с горчивина. — И затова няма да получиш моята благодарност.
Както си седеше и гледаше бившия император, Хари осъзна, че всъщност не се нуждае от благодарността му.
Стар, уморен, очукан от живота, полусакат…
Все още го мога.
Той се озъби на луната.
Все още го мога, мамка му!
Това усещане си струваше изгарянията.
— Хайде, размърдай се — подхвърли той рязко. — Завържи за нещо шибания кабел, за да можем да се спуснем от покрива.
Докато Тан’елкот завързваше кабела към зъбеца на направения във вид на крепостна стена покрив на Екзозеума и се спускаше надолу по стената, Хари Майкълсън оценяваше понесените загуби.
На Дънкан вече не можеше да му се помогне; Социалната полиция беше впила в него булдогските си челюсти и нямаше да го пусне, докато не му изпие кръвчицата. Фейт щеше да издържи; колкото и тежка да беше ситуацията ѝ, колкото и самотна и вероятно уплашена да беше сред чужди хора, тя не беше застрашена от непосредствена опасност. Шанкс не беше от онези, които биха изтезавали или убили безпомощно дете само за забавление; тя би изтезавала или убивала безпомощни деца единствено когато има изгода от това. Тан’елкот вече не се нуждаеше от помощ; беше предупреден срещу каква заплаха е изправен и можеше да се обърне за помощ към приятелите си Незаети.
А самият Хари…
Спасението му можеше да му струва нещо повече от собствения му живот.
— Спуснах се! — извика му Тан’елкот от тротоара долу.
Вместо отговор Хари се отдалечи от димящия купол към съседния, на няколко ярда разстояние; облегна се на него, притискайки длани към бронираното му стъкло, и погледна надолу през яркото сияние от фигурата на Палас Рил, към мястото, където восъчният Каин беше скочил към острието на восъчния Бърн. Беше преживявал този миг толкова много пъти през последните седем години, че сега не можеше да каже със сигурност дали у него са се съхранили собствените му спомени, или спомените за спомените; никога не беше имал куража да гледа куб със записа, за да си опресни паметта.